:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 438,770,686
Активни 255
Страници 18,309
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Сирачета край пътя

Снимка: ВЕЛИСЛАВ НИКОЛОВ
"Обиколих и двата ката - много истинско. Греди, тавани, черчевета - всичко бе старо, вековно. Имаше и тук много снимки, вече негови: с Гяуров, с Гена, с Фреди Меркюри, с брюнетката от АББА, с Михаел Шумахер, с някакъв живописен чернокож генерал и с музиканти, музиканти, музиканти..."
Таксито пристигна, преди да сваля телефона от ухото си. "Дойде ли Момчил?" - попита гласът в слушалката, вероятно бе чул клаксона. - Минете да оставите телевизора и се качвайте." Потеглихме светкавично и не сварих да заключа. Забравих. Няма в градчето дръзки крадци, както почти навсякъде ги има, но през целия следобед щях да мисля за това. Всъщност това "оставяне" на телевизора също ме изнервяше: за по-сигурно човекът, при когото отивах, даваше малък плазмен красавец на приятели - за съхранение през зимата. Момчил спря пред магазинче за фолклорни кукли и бижута, внесе го и на връщане едва не стъпка мастита рижава котка, запречила вратата. Излезе от града по къса стръмна уличка, уби скоростта и тихо заизкачва тесния път през мократа жълта гора. Беше солиден мустакат планинец, с топъл кожен елек и много широкопола шапка, такива има по филмите между двете световни войни.

Къщата светеше с всичките си прозорци и стопанинът я снимаше от статив, наметнат с ясносиня китайска памуклийка. В мрачния ден, пред опушените с рехава мъгла есенни скатове зад нея, цялата грейнала отвътре, можеше да се получи знаменита снимка. Спряхме да не пречим. Човекът снимаше и отстъпваше заедно със статива, докато накрая се изравни с таксито, отвинти фотоапарата и го подаде на Момчил над спуснатото стъкло: "Колкото - толкова".

Това, изглежда, беше ден за снимки. Носех му няколко фотографии на брат му Михаил, загинал още на младини. Мистериозно се уби в необезопасена асансьорна шахта. Имаше много приказки тогава, включително, че някой за нещо мъсти на семейството. Михаил ми беше съученик, заедно започнахме студенството си, а Злати по това време бе голям, вече разведен кларинетист, свиреше в операта и понякога ни водеше в БИАД да ни черпи. След смъртта на Мишо се изнесе в чужбина, може да беше и заради онези слухове за вендета. Видяхме се веднъж в Западен Берлин, страхотно ми помогна с някаква своя връзка - уреди безплатни изследвания на жена ми, каквито бе немислимо да платим. Сега живее в Австрия и се появява само през лятото, но единствено тук, в Балкана. Прекарва сам, дъщерите му са идвали по веднъж, внуците - не всичките. Не се разстройва, купил е къщата за себе си, отнело му е години да я реставрира, да се "внедри" в планината и сред съседите от околните махали. Може би затова ми назначи среща тук и ми изпрати "персоналното" си такси, за да ми я покаже - своята гордост и любов.

Къщата бе разтребена, с измити теракотени подове, столовете стояха край стените - два по два един върху друг. Хладилникът бе изключен и отворен, на кухненския плот бяха останали само машинка за еспресо и две чашки. Докато включваше също прибрания лаптоп, за да прехвърли фотографиите от флашката, домакинът ми направи знак, че мога да разгледам къщата. Обиколих и двата ката - много истинско. Греди, тавани, черчевета - всичко бе старо, вековно. Имаше и тук много снимки, вече негови: с Гяуров, с Гена, с Фреди Меркюри, с брюнетката от АББА, с Михаел Шумахер, с някакъв живописен чернокож генерал и с музиканти, музиканти, музиканти... В една от стаите снимките бяха различни, видимо местни, селяни и селянки, децата им, воловете им, семейни събития, сватби и погребения, водосвет, клане на прасе. Имаше няколко големи фотографии на младоженци в особените, дъсчени рамки от минали времена, на войници, между тях един гвардеец на кон с извадена сабя. Не беше родов архив, потеклото му беше изцяло градско, познавах фамилията, това беше нещо друго.

Дворът бил малък, поясни Злати, като слязох при него, купил съседните парцели. Къщите в тях били "паднали", съборили ги. Прибрал греди, плочи от покривите, защото при ремонт трудно се намират, прибрал и снимките от стените. Все пак някакъв спомен са от хората, които са ги строили и които в тях са живели. "Не съм дошъл да горя снимки" - рече. Домилели му и бебешките люлки, останали в къщите. Пренесъл ги и тях, вярно, в хамбара, но грехота е да се погубват люлки. Сигурно майсторите са разказвали за това, защото дълго време му носели люлки от напуснатите махали, смятали, че ги събира или че ще ги продава в Европа, за някои трябвало и да плати. Покани ме друг път да видя тая сбирка, сега там е затворено, зазимено. Зазимил е и къщата, само да хвърли един поглед накрая.

- Всеки път се питам дали ще я видя пак - рече, - тя е последна в душата ми. Децата са големи, те ще се борят за себе си. Къщата ще е моето сираче. Кой ще се погрижи за нея?

Влезе Момчил с наръч дърва и подпалки. Зае се да стъква голямото, чисто преметено огнище. Да е готово за... напролет, досетих се и сам, ритуал някакъв. Щеше да ме откара в градчето и в полунощ да се върне за Злати - самолетът му е на съмване. Ще дреме в нощта до София и ще си мисли за къщата.

Злати се сбогува някак небрежно, почти беззвучно. Всъщност нищо не си казахме накрая. Момчил ме стовари пред портичката. Бил съм заключил, напразно се притеснявах. Направих си кафе и седнах до прозореца. Градският часовник удари и на последния удар светнаха всички улични лампи в градчето. Мислех си за къщите, които заключваме и забравяме. За тази българска драма - на залостените домове и зачеркнатите пътища назад. Разкъсаните родове, разпилените поколения, някога от селото в града, днес през граници и океани - има ли лек, има ли поправимост за това? И ослепените къщи с вестници на прозорците, подивелите лозници, клюмналите порти в обзетите от трева улици - баналният декор на нашето необратимо отсъствие. Мислех си и за Злати, който след малко ще пътува към своето летище през шпалир от десетки строени край пътя "сирачета", ослепените запустели къщи на разгромените български села.

Човеците обичайно сме фигуранти в игрите на века, животът ни мести и разполага за своите си цели, събира ни и ни разделя, това е горчиво и... удобно. Все пак ние наистина не сме докрай отговорни за всичко, което сме прежалили, изоставили и забравили. Но под някакви далечни стрехи, в далечни стаи витаят нашите собствени образи, образите на най-скъпите ни покойници, нашите блянове, сънища и терзания - отдавнашният наш живот, който тези запустели домове пазят така, както майките ни пазеха бебешките ни пелени и тетрадките ни от училище. Дори не казвам, че ние самите имаме някаква вина, защото дори да я имахме, тя отдавна вече е покрита с давност, а това, което ни трови като вина, всъщност е мъчителното чувство за безпомощност - нищо не можем да променим, нищо не можем да поправим.

Това чувство ще ни дълбае до гроба и това е вече вид изкупление, защото угризението е най-достъпната цена, на която изплащаме всичко, за което съжаляваме. И единственото, което дължим на тези наши печални сирачета, е малко място в спомена, малко нежност в сърцето - където и да сме в този свят. И докато сме...
30
7656
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
30
 Видими 
01 Ноември 2012 19:43
"Мислех си за къщите, които заключваме и забравяме. За тази българска драма - на залостените домове и зачеркнатите пътища назад. Разкъсаните родове, разпилените поколения, някога от селото в града, днес през граници и океани - има ли лек, има ли поправимост за това? И ослепените къщи с вестници на прозорците, подивелите лозници, клюмналите порти в обзетите от трева улици - баналният декор на нашето необратимо отсъствие."
"Но под някакви далечни стрехи, в далечни стаи витаят нашите собствени образи, образите на най-скъпите ни покойници, нашите блянове, сънища и терзания - отдавнашният наш живот, който тези запустели домове пазят така, както майките ни пазеха бебешките ни пелени и тетрадките ни от училище."
Където и да сме в този свят.И докато сме.
Калине, .
01 Ноември 2012 20:11
01 Ноември 2012 20:17
Разкъсаните родове, разпилените поколения, някога от селото в града, днес през граници и океани

Много точно, много вярно, много болно!
01 Ноември 2012 20:22




Бай Хасане, жив да си. Мене пък ме пратиха в първия учебен ден с торбичката на чичо ми починал на 14 г.Е, стне -с куфарче и чанта.
01 Ноември 2012 21:13
***
01 Ноември 2012 21:26
Много истински, много трогателен, много емоционален разказ, един ЛИТЕРАТУРЕН ШЕДьОВЪР.
За съжаление това е една страшна истина, истината за нашето постепенно изчезване, защото държавата се прави от хората, а дървените глави на нашите политици не можаха така и да схванат простата истина написана с едри букви на народното събрание, за да ни повтаря многократно колко сме тъпи за да не я разберем. И ако вземем всеки политик от последните 20 години, и най-вече сегашните ще се убедим , че са ни управлявали не родолюбиви българи, а престъпни дребни души, вселили се във всички в прехода, от президента и правителството, през целия парламент до новите “олигарси“ Какво невероятно бездушие да плюскаш без мяра, да се лигавиш по скъпите хотели и да гледаш многобройните клошари как ровят по боклуците, как се клатят измършавели старци, какво страшно безлюдие по селата, които са истинските корени на всяка държава.
01 Ноември 2012 22:04
...подивелите лозници,...


Моята лозница не подивя. Тя просто изсъхна докато с месеци ме чакаше през годините да дойда да я нагледам, нея и "сирачето".

Не успях да си отгледам друга.

01 Ноември 2012 22:07
Покъртително! Разказ- погребение.
Донков- прероденият Йовков.
02 Ноември 2012 04:47
к`во да ти кажа братче?
Зреела ти е тая дописка в душата /това е задължигелно/, не ти е доузряла, но е трябвало да я предадеш /график, трафик/, та затова в първата част си се олял в прилагателни. Случва се и на майсторите. Но след това ти си я хванал за ушите и останалото е великолепно.
И понеже само благодаря е недостатъчно, мъча се да върна подаръка. Миналата седмица ти писах за ябълки, днес ще е малко по-душевно /ние, православните, делим човека на три части - материална, душевна, духовна. Естествено, съзнаваме тяхната неслитност/.
Когато ми е много тъжно, се затварям у нас и пускам Лили Иванова - "У дома". Аз не съм модерен, няма да пращам линкове, намери си я сам. Но когато казва: "...а моят /домът й демек/ чакал, чакал, най-подире, за всичко отмъстил си мълчешком...", рева, та се късам.
"...посрещни ме, ида отдалече, отдалече"
"...и вишната, отсечена във двора, е оцеляла в моята душа
02 Ноември 2012 04:50
Наистина го написал великолепно,даже една буца ми заседна на гърлото като го четях,пренесен назад в годините на детството ,и юношеството ми.Така е ,това е истината,но нали бяхме призвани да построиме още една,че, и две Българии.


Човеците обичайно сме фигуранти в игрите на века, животът ни мести и разполага за своите си цели, събира ни и ни разделя, това е горчиво и... удобно. Все пак ние наистина не сме докрай отговорни за всичко, което сме прежалили, изоставили и забравили.
02 Ноември 2012 04:59
Мислех си и за Злати, който след малко ще пътува към своето летище през шпалир от десетки строени край пътя "сирачета", ослепените запустели къщи на разгромените български села.

Цялата България ни е разгромена. Години вече как минавам по такива села и малки градчета, но не ми се разказва, моят разказ би бил друг... А не искам да развалям впечатлението от нещо така хубаво написано. Всеки носи своите горчилки и своите мисли.
Ние понякога си казваме, че българите били заминали, но никой не иска да разбере, че това е истина, а не голи приказки. Българите заминаха. През целият ми съзнателен живот мои приятели емигрираха. И никога няма да се върнат. Върнаха се двама - лични причини. Не е важно.
Повече от 20 години гледам как България запустява и никой не се трогва. И мълчим. (Макар че вече каквото и да кажем е все тая!) И това наше мълчание е позорно и болно. Ето това ме яде.
Винаги когато съм някъде по балкана тези наистина осиротели къщи трудно стоплят и трудно смогват да сгреят и приютят човек. А съм бил на много места. Долу в равнината селата са буренясали, тревясали и може да минеш и да не забележиш, че има село.
Днес няма да напомням кой направи България такава.
Имаше едно от Елин Пелин:
Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем!
02 Ноември 2012 05:31
к`во да ти кажа братче?

Един съвет:
нищо недей да казваш!
02 Ноември 2012 08:05
Разкошна безнадеждност.
02 Ноември 2012 10:31
ослепените запустели къщи на разгромените български села.


Толкова истина има в тия думи - жестока като сърдечен удар. И те стиска за гърлото, та оставаш без дъх!
02 Ноември 2012 10:32
Малък шедьовър!
02 Ноември 2012 10:37
Хайде, по-ведро! Ще дойде пролет, ще се раззелени, цветя ще цъфнат, Злати пак ще дойде в къщата и тя ще оживее. И други осиротели къщи ще се оживят. Такъв е животът сега...
02 Ноември 2012 11:27
България НЯМА да изчезне! Преминала е през далеч по-сурови изпитания. И това ще мине, а българина ще стъпи отново гордо на крака.
Калин Донков,
02 Ноември 2012 12:12
Учудвам се, че човек може да изпитва чувства към къщи и предмети. Все пак те нямат души (или поне така съм възприел света).
Много по-важни сме ние хората - как се отнасяме един към друг. А къщи винаги може да построим и обзаведем. Както и да ги разрушим и разграбим. Няма вечни неща. А и обикновено много от предметите, които създаваме ни надживяват.
02 Ноември 2012 12:20
IoanNiki
02 Ноември 2012 04:47

к`во да ти кажа братче?
Зреела ти е тая дописка в душата /това е задължигелно/, не ти е доузряла, но е трябвало да я предадеш /график, трафик/, та затова в първата част си се олял в прилагателни. Случва се и на майсторите. Но след това ти си я хванал за ушите и останалото е великолепно.
И понеже само благодаря е недостатъчно, мъча се да върна подаръка. Миналата седмица ти писах за ябълки, днес ще е малко по-душевно /ние, православните, делим човека на три части - материална, душевна, духовна. Естествено, съзнаваме тяхната неслитност/.
Когато ми е много тъжно, се затварям у нас и пускам Лили Иванова - "У дома". Аз не съм модерен, няма да пращам линкове, намери си я сам. Но когато казва: "...а моят /домът й демек/ чакал, чакал, най-подире, за всичко отмъстил си мълчешком...", рева, та се късам.
"...посрещни ме, ида отдалече, отдалече"
"...и вишната, отсечена във двора, е оцеляла в моята душа


"И пак онази стряха, вита, ясна.
И пак над нея оня заник тих.
И пак тъй вечерта смирено гасне,
тъй както в дебеляновия стих.

Но вече тук живеят чужди хора.
И камъчето, хвърлено в нощта,
днес не отваря малкия прозорец.
Заключена е пътната врата.

Къде ли не замръквах с пътя свирещ.
Къде ли не намирах друг свой дом.
А моят чакал, чакал, най – подире
за всичко отмъстил си мълчешком.

Завинаги вратата си затворил.
И аз на прага мълком се теша,
че вишната отсечена от двора
е оцеляла в моята душа.

Посрещни ме, ида отдалече, отдалече,
нося ти таз земя, таз земя,
но кому да кажа "добър вечер, добър вечер"
НЯМА НИКОЙ У ДОМА, У ДОМА...."
02 Ноември 2012 18:24
Много тъга! Сърцето ти се свива.
02 Ноември 2012 18:25
Дали пък не станахме много алчни? Все ни е малко, и това е двигателят който ни отвежда по света. Нали тревата винаги е по-зелена в чуждият двор.
Най-вече упреквам управниците за това че не могат да гарантират спокойствието на хората. "Потеглихме светкавично и не сварих да заключа. Забравих. Няма в градчето дръзки крадци, както почти навсякъде ги има, но през целия следобед щях да мисля за това."
Другото е че хората не виждат нищо добро в бъдещето. Нямат перспектива и още по-лошо, едва свързват двата края в момента. Затова този дето е напуснал България преди години може да си позволи не само да купи една къща но и всичко наоколо.
Извода е ясен, този дето живее в чужбина струва колкото половин село.
02 Ноември 2012 18:32
Те и циганските барони купуват по няколко парцела и строят кичозни прогимназии със старомодни балкони. И карат мерцедеси. Не е върху това акцентът.
02 Ноември 2012 20:45
Дали пък не станахме много алчни?


Станахме и още как! Нищо друго не ни интересува освен,още и още. Но най-страшното е, че ни омръзна да правим държава! А спрем ли да правим това, по-добре да се отписваме. Щото то не е нещо дето като го подредиш и после лягаш по гръб.
03 Ноември 2012 17:21
Много е печално, като сюжет, но разкошно написано!

Много, много палци нагоре!

Авторе, напиши пак нещо по този начин, обаче да е малко по-ведро.
Ако има такъв случай де. Че то, напоследък... май няма откъде!
03 Ноември 2012 19:39
Що ли ми е толкова познато това чувство. Децата си имат своя живот и своя свят, който ни е малко чужд...
А ние си тешим със спомените. И аз съм приютила снимките в апартамента от двата рода, някои от предците дори не ги познавам, но как да ги изхвърля.
От моите лозници оцеля само отела, но мъжът ми упорито отказва да го слага във виното, затова става на ракия. Било канцерогено, така пише и в нета. Дори пише, че по времето на соца назапад са връщали наши пратки с вино макар и със съдържание 1 на 1000 отел. Нашите тарикати не са успяли да преметнат чужденците.
Може би защото днес е такъв ден- Задушница, това е още един повод да си припомним и почетем предците. [ur=http://vbox7.com/play:655c933d]Лили Иванова - У дома
03 Ноември 2012 19:41
Нещо не работиЛили Иванова - У дома
03 Ноември 2012 21:15
Ммм даа,
Старите къщи осиротяха , когато строехме развития социалистически строй. Не ги направиха сирачета заминалите. Българинът един лев да има, го дава за вар. Ама като го няма , изсъхнаха лозниците. Да не продължавам с прозата.
04 Ноември 2012 14:12
Kалине, стисна ме за сърцето твоя разказ. Много силни думи. Говориш за къщите, но всички разбрахме какво точно имаш в предвид...
05 Ноември 2012 05:24
Чета, ама буквите нещо се размазват...



08 Ноември 2012 13:06
Прекрасно. Няма място за глаголи.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД