Таксито пристигна, преди да сваля телефона от ухото си. "Дойде ли Момчил?" - попита гласът в слушалката, вероятно бе чул клаксона. - Минете да оставите телевизора и се качвайте." Потеглихме светкавично и не сварих да заключа. Забравих. Няма в градчето дръзки крадци, както почти навсякъде ги има, но през целия следобед щях да мисля за това. Всъщност това "оставяне" на телевизора също ме изнервяше: за по-сигурно човекът, при когото отивах, даваше малък плазмен красавец на приятели - за съхранение през зимата. Момчил спря пред магазинче за фолклорни кукли и бижута, внесе го и на връщане едва не стъпка мастита рижава котка, запречила вратата. Излезе от града по къса стръмна уличка, уби скоростта и тихо заизкачва тесния път през мократа жълта гора. Беше солиден мустакат планинец, с топъл кожен елек и много широкопола шапка, такива има по филмите между двете световни войни.

Къщата светеше с всичките си прозорци и стопанинът я снимаше от статив, наметнат с ясносиня китайска памуклийка. В мрачния ден, пред опушените с рехава мъгла есенни скатове зад нея, цялата грейнала отвътре, можеше да се получи знаменита снимка. Спряхме да не пречим. Човекът снимаше и отстъпваше заедно със статива, докато накрая се изравни с таксито, отвинти фотоапарата и го подаде на Момчил над спуснатото стъкло: "Колкото - толкова".

Това, изглежда, беше ден за снимки. Носех му няколко фотографии на брат му Михаил, загинал още на младини. Мистериозно се уби в необезопасена асансьорна шахта. Имаше много приказки тогава, включително, че някой за нещо мъсти на семейството. Михаил ми беше съученик, заедно започнахме студенството си, а Злати по това време бе голям, вече разведен кларинетист, свиреше в операта и понякога ни водеше в БИАД да ни черпи. След смъртта на Мишо се изнесе в чужбина, може да беше и заради онези слухове за вендета. Видяхме се веднъж в Западен Берлин, страхотно ми помогна с някаква своя връзка - уреди безплатни изследвания на жена ми, каквито бе немислимо да платим. Сега живее в Австрия и се появява само през лятото, но единствено тук, в Балкана. Прекарва сам, дъщерите му са идвали по веднъж, внуците - не всичките. Не се разстройва, купил е къщата за себе си, отнело му е години да я реставрира, да се "внедри" в планината и сред съседите от околните махали. Може би затова ми назначи среща тук и ми изпрати "персоналното" си такси, за да ми я покаже - своята гордост и любов.

Къщата бе разтребена, с измити теракотени подове, столовете стояха край стените - два по два един върху друг. Хладилникът бе изключен и отворен, на кухненския плот бяха останали само машинка за еспресо и две чашки. Докато включваше също прибрания лаптоп, за да прехвърли фотографиите от флашката, домакинът ми направи знак, че мога да разгледам къщата. Обиколих и двата ката - много истинско. Греди, тавани, черчевета - всичко бе старо, вековно. Имаше и тук много снимки, вече негови: с Гяуров, с Гена, с Фреди Меркюри, с брюнетката от АББА, с Михаел Шумахер, с някакъв живописен чернокож генерал и с музиканти, музиканти, музиканти... В една от стаите снимките бяха различни, видимо местни, селяни и селянки, децата им, воловете им, семейни събития, сватби и погребения, водосвет, клане на прасе. Имаше няколко големи фотографии на младоженци в особените, дъсчени рамки от минали времена, на войници, между тях един гвардеец на кон с извадена сабя. Не беше родов архив, потеклото му беше изцяло градско, познавах фамилията, това беше нещо друго.

Дворът бил малък, поясни Злати, като слязох при него, купил съседните парцели. Къщите в тях били "паднали", съборили ги. Прибрал греди, плочи от покривите, защото при ремонт трудно се намират, прибрал и снимките от стените. Все пак някакъв спомен са от хората, които са ги строили и които в тях са живели. "Не съм дошъл да горя снимки" - рече. Домилели му и бебешките люлки, останали в къщите. Пренесъл ги и тях, вярно, в хамбара, но грехота е да се погубват люлки. Сигурно майсторите са разказвали за това, защото дълго време му носели люлки от напуснатите махали, смятали, че ги събира или че ще ги продава в Европа, за някои трябвало и да плати. Покани ме друг път да видя тая сбирка, сега там е затворено, зазимено. Зазимил е и къщата, само да хвърли един поглед накрая.

- Всеки път се питам дали ще я видя пак - рече, - тя е последна в душата ми. Децата са големи, те ще се борят за себе си. Къщата ще е моето сираче. Кой ще се погрижи за нея?

Влезе Момчил с наръч дърва и подпалки. Зае се да стъква голямото, чисто преметено огнище. Да е готово за... напролет, досетих се и сам, ритуал някакъв. Щеше да ме откара в градчето и в полунощ да се върне за Злати - самолетът му е на съмване. Ще дреме в нощта до София и ще си мисли за къщата.

Злати се сбогува някак небрежно, почти беззвучно. Всъщност нищо не си казахме накрая. Момчил ме стовари пред портичката. Бил съм заключил, напразно се притеснявах. Направих си кафе и седнах до прозореца. Градският часовник удари и на последния удар светнаха всички улични лампи в градчето. Мислех си за къщите, които заключваме и забравяме. За тази българска драма - на залостените домове и зачеркнатите пътища назад. Разкъсаните родове, разпилените поколения, някога от селото в града, днес през граници и океани - има ли лек, има ли поправимост за това? И ослепените къщи с вестници на прозорците, подивелите лозници, клюмналите порти в обзетите от трева улици - баналният декор на нашето необратимо отсъствие. Мислех си и за Злати, който след малко ще пътува към своето летище през шпалир от десетки строени край пътя "сирачета", ослепените запустели къщи на разгромените български села.

Човеците обичайно сме фигуранти в игрите на века, животът ни мести и разполага за своите си цели, събира ни и ни разделя, това е горчиво и... удобно. Все пак ние наистина не сме докрай отговорни за всичко, което сме прежалили, изоставили и забравили. Но под някакви далечни стрехи, в далечни стаи витаят нашите собствени образи, образите на най-скъпите ни покойници, нашите блянове, сънища и терзания - отдавнашният наш живот, който тези запустели домове пазят така, както майките ни пазеха бебешките ни пелени и тетрадките ни от училище. Дори не казвам, че ние самите имаме някаква вина, защото дори да я имахме, тя отдавна вече е покрита с давност, а това, което ни трови като вина, всъщност е мъчителното чувство за безпомощност - нищо не можем да променим, нищо не можем да поправим.

Това чувство ще ни дълбае до гроба и това е вече вид изкупление, защото угризението е най-достъпната цена, на която изплащаме всичко, за което съжаляваме. И единственото, което дължим на тези наши печални сирачета, е малко място в спомена, малко нежност в сърцето - където и да сме в този свят. И докато сме...