България очевидно просперира и всички нейни приоритети се изпълняват. Иначе президентът Росен Плевнелиев щеше да крещи - така обеща. Той бе казал при встъпването, че е много амбициозен и ще ни изненада. Амбицията му засега е амбиция на примабалерина с цвички, която се мъчи да ни убеди, че играе футбол.

Росен Плевнелиев не може да се оплаче от историческия момент, в който седна на президентския стол. Желю Желев встъпи в най-размирните години, трябваше да организира първите демократични избори. Петър Стоянов оглави рухнала България, спешно се зае да назначава служебен кабинет. Георги Първанов трябваше да балансира между обществените нужди и потребността новата управленска коалиция да оцелее и ръководи държавата (до последния момент Симеон Сакскобургготски бе зависим от интригите в набързо събраното НДСВ и от Доган). При Плевнелиев България е в ЕС, НАТО, издигналата го ГЕРБ безалтернативно си довършва мандата. Вътрешнополитическата обстановка е спокойна и това



трябва да повиши критичността



при оценката на действията и бездействията му - кога, ако не сега, трябва да изискваме държавният глава да изпълни със смисъл институцията.

Коментирайки историческия момент, трябва да отчетем, че след атентата в Бургас България е арена на международния тероризъм. В този смисъл обстановката край Плевнелиев не е безметежна. Напротив - тя изисква спешни мерки за повишаване на националната сигурност. Ние не можем да разчитаме на публичност в тази сфера, но общото чувство е, че такива мерки не се вземат. Президентът е този, който трябва да насърчи и координира държавната защита.

Една от най-пиперливите теми на злободневието ни е дали и кога Плевнелиев ще се еманципира от ГЕРБ. Желев на втората година от мандата организира "Боянските ливади", към края Стоянов се скара с Костов. Първанов роди и искаше да погуби Станишев. Календарът показва, че Плевнелиев няма къде да бърза. Вече 9 месеца е президент при ГЕРБ, след още 9 може да е при коалиция. По-важното е, че тази пиперлива злободневна интрига не е задължително да се сбъдне. Тя е желателна, тъй като зависим президент не може да произвежда качествени решения, но не може да бъде самоцел. Най-важното за Плевнелиев е да следва националните приоритети и да е честен спрямо предизборните си обещания.

Тук вече - по въпросите за честността и приоритетите, които на всичко отгоре липсват - танцът на президента е колеблив. Започва да се играе пред



все по-основателно недоверчива публика



Плевнелиев ни уверява, че се бори със зъби и нокти за изграждане на "модерна България". Но в танца му най-забележителни са белите цвички, с които се мъчи тихо и безопасно да се приземи след всеки подскок. Тихо и бяло може да се сипе сняг. Но тихи и бели не могат да бъдат опитите за изграждане на модерна България.

Като министър Плевнелиев извая образ на прагматик. Обещаваше да е честен и рационален президент. Вписа в предизборните ангажименти организирането на "първия референдум на България по обществено значими въпроси". Както и "провеждане на дебат за АЕЦ "Белене", след като изпълнителната власт представи точни и ясни параметри и аргументи по проекта". Първото обещание ще бъде изпълнено, второто - не. При един политизиран референдум "аргументите" за централата няма как да бъдат точни и ясни. По-важното е друго. Плевнелиев бе един от адвокатите на допитването, което всеки прагматичен българин смята за ненужно (най-вероятно ще се провали заради ниско участие). Но Плевнелиев подкрепи различен от внесената подписка въпрос. Така той не бе нито прагматичен, настоявайки за един обречен и популистки референдум, нито честен, за да застане зад формулирания от 700 000 българи въпрос.

Предизборно президентът изгради образ на борец срещу миналото, на човек неопетнен от прехода, със сили и желание да даде на България по-различна перспектива. Тези дни лично той предложи и назначи главния прокурор Борис Велчев за конституционен съдия - без афиширане на мотиви, тихо и плавно, в същия досегашен балетен стил. Но



кардинално различен от музиката,



която стотиците хиляди негови избиратели поръчаха миналия октомври. Различен и от бодрите думи, с които иначе Плевнелиев ни обсипва. Първанов прати Филчев в Казахстан, настоящият президент - Велчев в Конституционния съд. Дали избирателите му все още са убедени в светлите му намерения?

Президентът не е заел позиция нито за медийния монопол, нито за все по-задълбочаващата се икономическа криза. Подминава провалената интеграция в Шенген, мълчи и за кадруването на изпълнителната власт в съдебната. Казва, че не може да бъде дежурен коментатор по всеки въпрос и това е така. Но горните теми не са маловажни, те са воденични камъни, които пречат на България да стане модерна.

Има неща, заради които трябва да бъде и похвален. Показа последователност при назначаването на посланици, възпротиви се на антибългарската политика на властите в Македония. Прави опити да даде някаква дългосрочна оптимистична перспектива на България, макар да го прави комично с реплики като: "Българската авиация освен че има славно минало, ни сочи и бъдещето отвъд планетите, които познаваме. Нека България да я позиционираме там, а не в миналото". Или: "Конституцията му е дала (на президента) много права и възможности да крещи".

Тъй де. Нека крещи. Има защо и би било полезно.