Житейската пътека на българския патриарх Максим завърши в ранното утро срещу 6 ноември. Негово Светейшество угасна току-що навършил 98 години в болница "Лозенец". Обичайно е в такива моменти да се размишлява какво са загубили църквата и българското общество с кончината на светейшия владика. Но може би по-естествено е да се каже какво са спечелили от неговото забележително дълголетие и над 40-годишно патриаршеско служение.

Изкачването на дядо Максим по стъпалата на църковната йерархия е добре известно. Роден е в с. Орешак до Троян с мирско име Марин Минков. Още като юноша става послушник в Троянския манастир. Завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет. През 1941 г. е ръкоположен за йеродякон, а през 1947 г. е въведен в архимандритско достойнство. През следващите три години служи като протосингел в Доростоло-Червенската митрополия, а след това е бил предстоятел на българското църковно подворие при Московската патриаршия. През 1956 г. е хиротонисан за епископ и четири години по-късно е избран за Ловчански митрополит. На 10 май 1971 г., два месеца след смъртта на патриарх Кирил, дядо Максим е избран за негов приемник. На 4 юли с.г. под купола на патриаршеската катедрала "Св. Ал. Невски" в присъствието на епископата и представители на всички православни църкви той е интронизиран за български патриарх под одобрителните възгласи "Достоин!" и "Аксиос!". Точно този епизод от живота му стана предмет на бурни обществени коментари през втората половина от неговото патриаршество. Тук няма да припомняме обстоятелствата около неговия избор.



Фактите са добре известни, макар че често бяха изопачавани





и насилвани. Историческите условия, в които църквата е трябвало да оцелява след 1944 г. са принуждавали почти всички църковници да правят някакви компромиси. Някои са вършили това в интерес на църквата и вярващите, а други - заради свои тщестлавни цели. Дядо Максим беше от първата група.

В духа на характерното за 90-те години на миналия век безконтролно волнодумство патриархът беше постоянно хулен, че бил комунист, атеист, лакей, нелегитимен, самозванец, полковник, малодушен и сенилен старец без административни умения, креатура на Тодор Живков, че пречел на "обновлението на църквата" и т.н. Докато тази скверна лексика по адрес на българския патриарх се лееше свободно в медиите, той със своето монашеско поведение, мълчаливо, кротко и последователно опровергаваше всички упреци.

Дали малодушен и безхарактерен човек би издържал натиска, на който беше подложен дядо Максим от всички светски власти? И дали без истинска вяра и без ясно съзнание за отговорността на монашеското му служение би понесъл товара, който съдбата му стовари. Той винаги е бил истински монах, поради което дори и най-усърдните му зложелатели не успяха да му припишат нито едно от укорителните деяния, които често се приписват на църковници.

Упрекваха го, че през зимата на 90-та, когато голяма част от народа беше на площадите и викаше "Долу" и "Оставка", патриархът не е бил там. Но кой разумен човек днес продължава да вярва, че мястото му е било там? На площадите имаше други расоносци и духовните им пътища завършиха в нищото.



Кой би вървял след духовник, който сляпо следва полъха на политическия вятър?



Заради дълго отлаганото посещение на папа Йоан Павел II патриархът беше упрекван, че не бил политик, какъвто един патриарх уж трябвало да бъде. Папата все пак дойде през май 2002 г. и патриархът заедно със синодалните митрополити го посрещна, без това да накърни достойнството на Българската православна църква. Дядо Максим стоеше до него като равен. След това гласовете, които не признаваха патриаршеското му достойнство, звучаха самотно и нелепо. Това беше висока църковна политика. Така около десетата година след началото на разкола политическият ресурс на разколниците се оказа изчерпан, а сред политическите кръгове, които им симпатизираха, се появиха първите признаци на вразумление.

В продължение на повече от десетилетие след пролетта на 1992 г. дядо Максим, подкрепян от синодалните архиереи, внимателно, спокойно и твърдо водеше дълга и сложна война с най-високите инстанции на екзекутивната светска власт. По-същество това беше битка с една вредна и изкривена, но за жалост твърде масова представа за православната църква като обикновена обществена организация. През всичкото това време патриархът не се промени, той си беше все същият благ старец, но българското общество, макар и бавно, се променяше.

Българското общество в огромната си част не е катехизирано, не е наставлявано в правилата на вярата, поради което в масовото съзнание представата за патриарх най-често се свързва с националната героика, с образи, белязани от екстремни исторически събития, като Патриарх Евтимий, Иларион Макариополски или Неофит Бозвели. Но достойнството и смисълът на монашеството далеч не винаги съвпада с мъченичество или героична саможертва. Понякога да живееш мъдро и смирено, да преодоляваш търпеливо житейските изпитания и чрез своя живот да бъдеш пример за други е не само по-трудно, но и по-полезно. Монахът, както пише светогорският старец Паисий, е светлина, фар в скалите, а не уличен фенер в града.



Един ден цялата история на разкола ще бъде написана, напечатана и подвързана в книга.



В тази книга нелепото, грозното, смешното и глупавото със сигурност ще бъде повече от сериозното. Вероятно ще се разбере и какво точно е било участието на ДС в разкола - до каква степен той е бил продукт на конспирация и до каква е станал поради глупост. Тогава от дистанцията на времето мълчаливото и сдържано поведение на българския патриарх няма да бъде оценявано като малодушие, а като усилие да се съхранят някакви парчета достойнство, от които след време отново да се слепи достолепието на църквата. Поведението на дядо Максим съчетаваше твърдост и смирение и благодарение на това той успя да преведе единна църквата през един сложен исторически период. Нека вметнем, че точно твърдостта и смирението бяха най-остро дефицитни в годините на прехода сред българския политически и интелектуален елит.

Присъствието на дядо Максим на църковното кормило през последните 20 години беше изпитание пред националното чувство за свяст. В отношението си към своя православен патриарх България беше много близо до горния праг на позора, но все пак не го прескочи. Той заслужава признателност за това, че издържа на изпитанието, на което го подложиха негови братя по служение, политици, министри, депутати, съдии, прокурори, журналисти, авантюристи...всички ние, неговото паство.



Като устоя на изпитанието, той ни спаси от позора.



Неговата блажена кончина изправя църквата пред нови рискове и изпитания. Предстои избор на нов патриарх и вероятно много от митрополитите виждат себе си в тази роля. Църковните правила и уставът на църквата ясно казват как трябва да стане изборът. В същото време през последните години ясно пролича склонността на отделни църковни йерарси да се заиграват с отделни олигарси. Предстои да се разбере дали при избора на нов патриарх църквата ще успее с присъщите на дядо Максим твърдост и смирение да избегне съблазните, които я дебнат.