Казват, че във време на разпад се живее най-добре. Смисълът е изчезнал, а заедно с него и напрежението от усилията, дисциплината и непосилното бреме на отговорността - неща, които за българите са жив кошмар. Историята през последните 60 години е доказателство за упорито бягство от този кошмар. Разбира се, това се отнася и до предишните 100, но най-радикалните прояви са свързани все пак със социалистическия опит за бягство от смисъла. Затова по своята организация на живот и по своя дух социализмът си остана образец на абсурда.

Сегашната носталгия по него е свързана именно



с копнежа по това парадоксално усещане за "свобода" от свободата.



За елиминиране на смисъла и неговата взискателност. Последните 12 години, които наричаме преход, бяха борба за отстояване на статуквото. Не става дума за икономическото или политическото статукво, а за статуквото на разпада, на безцелното шаване в света. За съжаление този разпад нямаше и няма нищо общо с артистичния декаданс, който все пак е градска класика, органично чужда на българската действителност.

Днес можем да кажем, че статуквото победи. Онези, които предпочетоха смисъла, просто си тръгнаха от тук. Онези, които го търсят тук, са принудени да изпитват носталгия по България, без да я напускат. Бедността и стандартът са необходимото и благоприлично извинение, но истината е, че много хора не намират отговор на простия въпрос "Защо трябва да стоя тук?". Между тях има всякакви - и бандити, и почтени, и умни, и глупави, но общото, което ги свързва, е дълбокото разочарование от опита им с България и другите българи. В чужбина те не искат да се погледнат. Никъде няма силна българска общност. Тук се мразят. Подобно на евреите от разказите на Уди Алън: "Майка ми и баща ми живеят заедно 40 години единствено от злоба един към друг".

Да, статуквото победи. Любопитно е, че това стана по съвсем неочакван начин. С историческа легитимация. При това от



царя-премиер, който би трябвало да бъде естествената смислена алтернатива



на социалистическото бездарие. Разбира се, че той не носи вина. Тя е всеобща. Даже не е ясно дали въобще можем да говорим за вина. Това е естественото състояние на българската общност - състоянието на безсмислено житейско мотаене, което притежава и някаква особена еластичност на главното чувството. То от своя страна може без проблем да се пренасочва тутакси от царската туршия до изгарянето на двигателите на ракетите СС-23, "Фрог" и "Скъд". От отчитането на топломерите до проблемите на АЕЦ и всички тънкости на ядрената енергетика. От 19-и век, в който живее голяма част от българското село с неизбежните лайна по разбитите асфалтови улици, до фризерите и плазмените телевизори, които същите селяни трупат в къщите си, за да замразяват мръвки и да гледат Слави.

Разбира се, всичко това на фона на протяжно оплакване. Всички се оплакват: селяните, работниците, интелЕгенцията и чиновниците, че нямат пари и не могат да живеят като нормални хора. Оплаква се и царят, защото става в 5 и половина и въпреки това не може да ги убеди останалите да гледат позитивно на нещата, както го правят нормалните хора. И двете страни обаче са го ударили на живот, свободен от отговорност и взаимни ангажименти и във всички случаи много далеч от нормалността. Живот, който е оставен сам на себе си. Каквото - такова и когато - тогава. Това е най-фундаменталният обществен договор, който не е преставал да съществува от времето на развития соц.

Интересно е как ще завърши поредното българско, а в случая и Кобургско бягство от действителността. Сигурно ще има пак някаква катастрофа, но зачестилият им брой вече



може да събуди само любопитство и нездрава развеселеност.



Развеселеност от всеобщата кьопавост, която ще ни затрие и която спокойно може да смени израза "абсурдност". Много е театрален и звучи твърде бекетовски за българските възможности. Той приляга повече на румънците с техните Йонеско и Чоран, но не и на нас. Ние сме друго. Нашата кьопавост е нашата крепост. А социалните ни катастрофи са почти толкова неизбежни, колкото и челният сблъсък с висока скорост в насрещното движение. Това пък са най-честите катастрофи, въпреки че има правилник за движение и зловеща статистика: повече от 1000 загинали на година. Социалният ни опит не е по-различен.

В началото цитирах някой, който беше казал, че по време на разпад се живее най-добре. Тези думи не се отнасят до нас. Тук това е болезнено, битово и крайно мъчително преживяване. То се усеща във въздуха и няма защо да бъде описвано. Патологичното възкресяване на образи от миналото и инстинктивното призоваване на абсурда в най-дребното ежедневие изтощават енергията и раждат апатия. Според доклад на Световната банка най-големият проблем на България е демографското й състояние. Естествена реакция, радикално и сигурно средство за справяне с трудностите, които са неизбежни, когато си жив. Изглежда, че това, което се нарича народен инстинкт, окончателно е решило да се справи с това непосилно бреме.

Интересно е как ли ще завърши този двубой - българите ли ще победят живота или той тях ще надвие. Vamos a ver.*

------------

* Vamos a ver - ще видим /исп./