Всички сме чували за тази "нация без държава". Това е най-многобройният народ, който няма държава и обитава територия на поне четири държави от Близкия изток - Ирак, Иран, Турция и Сирия. Този народ има и най-голямата диаспора в Европа.

"Арабската пролет" е подходящ повод да поразсъждаваме кои са кюрдите и какво искат. Правим това със Сандрин Алекси от Кюрдския институт в Париж. Тя е преводачка и писателка, която през 2000 г. създава блог за кюрдския свят.

Истина е, че не знаем колко точно са кюрдите. Данните варират от 20 до 40 милиона. Нито една държава, където живеят кюрдите, не е провеждала етническо преброяване. Неизвестността по този въпрос напълно устройва всички правителства. Най-правдоподобните оценки са за



15 млн. в Турция и 7-8 млн. в Иран



Властите в тези държави избягват преброяването им, за да избегнат засилването на етническата им обособеност. В Сирия кюрдите наброяват 1-2 млн., като 800 000 от тях нямат гражданство и са обречени на нелегално съществуване.

В Ирак регионалното правителство на Кюрдистан представя официални данни за 5.3 млн. души, докато правителството в Багдад говори за 4.3 млн., защото това му позволява да намали средствата за кюрдските провинции. Ако вземем под внимание и другите кюрдски региони освен Кюрдистан, общият брой на кюрдите в Ирак може да се оцени на 6 - 6.5 млн. души.

Накрая нека разгледаме данните на Съвета на Европа за кюрдската диаспора - 800 000 в Германия (главно от Сирия и Турция), 100 000 в Швеция (от Иран и Ирак), 90 000 във Великобритания (от Ирак) и 120 000-150 000 във Франция (предимно от Турция). Тези цифри обаче едва ли може да наречем точни заради големия брой нелегални лица сред диаспората. Невъзможно е също да се прецени броят на кюрдите на територията на бившия Съветски съюз (Казахстан, Армения, Азербайджан, Туркменистан и Грузия - бел.ред). В Израел те са около 130 000 души. Така че цифрата 35 млн. кюрди по света не изглежда толкова нереалистична.



Кюрдските политически партии имат влияние



извън границите на съответната държава. Кюрдската работническа партия (ПКК), която е включена в терористичния списък на САЩ и ЕС, има разклонения във всяка от споменатите страни - в Сирия това е Демократичният съюз, в Иран е Партията на свободен Кюрдистан. (Самата ПКК действа в Турция - бел.ред.) В Ирак действат Демократичната партия на Кюрдистан (ДПК) с лидер Масуд Барзани и Патриотичният съюз на Кюрдистан (ПСК), чийто лидер е Джалал Талабани. На тези две партии симпатизират кюрдските партии в Сирия.

Ето какво казва Сандрин Алекси: "Ако отчетем какво им се е наложило да преживят след Първата световна война (асимилации или дори геноцид в Ирак, забрана да се изучава родният език), ако кюрдите не бяха народ, те отдавна да са изчезнали, а за "кюрдския въпрос" не би имало и помен. Преследванията само са засилвали националните чувства на кюрдите".



Сред кюрдите има мюсюлмани, християни и юдеи



Мнозинството кюрди изповядват сунитския ислям (70%). Живялата в Ирак неголяма група кюрдски шиити е била унищожена или депортирана от Саддам Хюсеин през 1987-1988 години. Някои от избягалите от Ирак кюрди шиите сега живеят в бежански лагери в Иран.

Кюрдите християни се делят на католици и представители на автокефалните църкви: халдеи, асирийци, сирийската православна църква. Всички те говорят арамейски езици. След 1967 г. много от тях са участвали в кюрдските въстания, тъй като над тях е тегнела заплахата от изселване, унищожаване на селата им и насилствена арабизация, която днес се е трансформирала в ислямизация.

През 1949-1950 г. всички кюрди юдеи са емигрирали в Израел, Австралия или САЩ.

Ирак няма дипломатически отношения с Израел, но през 2006 г. лидерът на ДПК Масуд Барзани подкрепи откриването на израелско консулство в Ербил. И днес кюрдите юдеи може отново да видят родното си село, макар и с друг паспорт. Няма никаква враждебност към тях от страна на кюрдите мюсюлмани.

Тезата, че Кюрдистан никога не е съществувал, е и вярна, и невярна. През ХХ век Кюрдистан (дума, забранена в Турция) никога не е имал статута на национална държава, но в средните векове са съществували независими или полунезависими кюрдски княжества. През 1150 г. персийският султан Санджар е създал



провинция с името Кюрдистан



Успоредно с това е възникнал и османски Кюрдистан, чиито предели се променяли заедно с турско-персийската граница. "Държавните османски архиви свидетелстват, че сред титлите на османските султани е имало и "падишах на Кюрдистан". Въпреки това турските власти не обичат да припомнят това", отбелязва Сандрин Алекси. От средните векове провинция Кюрдистан неизменно е съществувала на територията на Персия, а след това - и на съвременен Иран.

След края на Първата световна война новите граници разпръснали кюрдите из четири държави. Първите карти на Кюрдистан са били съставени през 1919 г. от кюрдски представители по предложение на Лигата на нациите (членове 62 и 64 от подписания през 1920 г. Севърски мирен договор са предвиждали да се създаде автономен и дори независим Кюрдистан и независима Армения). На тези документи територията на Кюрдистан е била колкото Франция.

Кюрдите искат собствена държава и повечето от тях се стремят към независимост. Те подчертават, че отговарят на всички необходими за това критерии (териториална обособеност, език, култура, история) и имат пълно право на държава. Но те разбират, че подобно искане



е равнозначно на политическо самоубийство



Това може да подтикне американците да изоставят кюрдите на произвола на съдбата в Ирак.

Освен това след 1960 г. бе набелязана и друга идея, според която всяка от четирите части на Кюрдистан трябва да постигне автономия, за да бъде сформирано в бъдеще нещо като Бенелюкс - или образувание с по-тънки граници. Тази идея за пръв път бе представена през 1963 г. от журналиста от "Ню Йорк таймс" Дан Адам Шмит, който прекарал 46 дни из планините заедно с Мустафа Барзани и написал пътеписа "Пътешествие сред смелите хора". (През 1961 г. избухва кюрдско въстание в Ирак начело с Мустафа Барзани, което дори постигна формално признаване на кюрдска автономия в Ирак, но накрая, през 1975 г. претърпя поражение.) Днес този проект за съюз отново излиза на преден план и дори може да се похвали с определен консенсус. Това, което става в Иракски Кюрдистан от 2003 г. насам, кара кюрдите от другите страни да се чувстват по-уверени в себе си.

Кюрдите обаче не могат да се договорят помежду си. Те са много независими и никога не са живели при една централизирана власт. Кюрдите са планински и номадски народ, което изобщо не предразполага към обединение. Освен това сегашната им организация до голяма степен носи племенен характер, а между вождовете на племената възникват конфликти. "У кюрдите няма култ към великия лидер и те по-скоро напомнят гасконците. Всеки кюрд е крал в своята планина. Затова те се карат помежду си и конфликтите възникват лесно и често", пояснява Сандрин Алекси.

През 1992-1996 г. кюрдите водиха гражданска война в Северен Ирак. През 2003 г. враждуващите братя отново се обединиха. Въпреки това тази война едва не погреба мечтата за независимост и до ден днешен тя е болезнен спомен за кюрдите.

Не е вярно, че най-тежко е на кюрдите в Турция. Въпреки съдебните процеси, арестите и присъдите сега кюрдите живеят там по-добре в сравнение с 80-те и 90-те години. Тогава те бяха подлагани на депортация, подпалване на селата, масови изтезания, акции от страна на турската "Хизбула".

Положението на кюрдите е много по-тежко в Иран - забрана на всякакви малцинствени езици (включително на арабския), на кюрдски вестници, на културни и правозащитни организации, женски обединения и кюрдски профсъюзи, преследвания, репресии. Активистите на Партията на свободен Кюрдистан, които се смята, че получават подкрепа от ЦРУ, са арестувани, измъчвани и хвърляни в затвора. Не са редки и смъртните присъди, защото кюрдите от тази партия понякога наричат себе си атеисти и дори марксисти (партията има антиислямски характер). В страната има и кюрди сунити, които също са недолюбвани в Техеран. Иранските революционни сили могат и нерядко използват възможността да ги обявят за "врагове на Алах", което е равнозначно на смъртно наказание.



Войната в Сирия открива възможност



пред кюрдите. Ако в страната се установи демокрация, кюрдите най-малко ще получат по-голяма автономия, а също конституционно признаване на народа и езика си. Ако пък там се възцари хаос с обособяването на различни зони на влияние, те също ще могат да извлекат полза, като се опитат да възпроизведат това, което стана в Ирак през 1992 г., когато те получиха автономия и Саддам Хюсеин им отстъпи северната част на страната. В този случай те ще се стремят да не допуснат връщането на арабските войници в зоните, които е оставил Башар Асад. Впрочем те няма да пуснат там и Сирийската свободна армия (ССА), тъй като се опасяват от сражаващите се на нейна страна ислямисти (вече има стълкновения на части на ССА с кюрдски опълченци). Стратегията на Демократичния съюз вероятно изглежда така: нека сирийските сунити се сражават с шиитите, а ние ще защитаваме нашето малцинство, население и територия. "Въпреки това не бива да се изключва възможността от гражданска война между кюрдите от Демократичния съюз и новата революционна коалиция", предупреждава Сандрин Алекси.