Не сме се срещали, читателю, от края на света. Онзи, който не дойде, а само отмина. Би било любопитно вече да сме в един нов, различен свят. Свят, който да се е сменил от само себе си, без ние да сме си мръднали пръста да го направим друг. Не че сме имали някакви намерения за това, но дори теоретичната възможност не забелязах да бе регистрирана във вялата общо взето активност по въпроса сред медиите и в електронното пространство. Може би понеже знаем Кой създава световете. А може и защото отпреди беше ясно, че каквото и да измъдрим, то ще е бъде нещо подобно на онова, в което пребиваваме от хилядолетия. Мисля дори, че любопитството към обещаната радикална развръзка преобладаваше над тревогата, а също, че известно облекчение се приплъзваше сред останалите смесени чувства - че нещо, за което не сме се и надявали да има край, все пак ще приключи. Светът не ни освободи от себе си накуп, подобно безсмислено освобождаване настъпва за всекиго поотделно - неговият свят някой ден все пак свършва.
И независимо от умерената паника на ограничени кръгове
заплахата от край милиардите посрещнаха с безразличие
Изнервени бяха твърде малък "процент" благоденстващи, властващи и просто суетни, повярвали, че богатство и положение им дават шанс, различен от шанса на човечеството. Накупиха бункери (продали се били и два-три дълбоководни батискафа), набавиха спасителни заклинания и всевъзможни еликсири, струпаха се в рекламирани точки на оцеляването - колкото да станат за кашмер. Но дори смях не последва, даже излагацията не се състоя - толкова слаб бе интересът към отмяната на края. Така е във века на неумерената сензационност: нещо се подгрява, подгрява толкова отдалече и толкова истерично, че когато се състои или опровергае интересът вече се е стопил и разнесъл. И сума ти такива, уж съдбовни и единствени на този свят, събития не успяват да драснат и най-слаба следа в паметта и в сърцето. Този дивен свят, както би казал великият Чеслав Ниемен, този съвсем доскоро дивен наш свят се оказа съмнително траен и устойчив на предсказания...
С усилие си припомням къде прекарах обявения час на световната гибел. Пихме кафе с приятна дама, изчезнала от погледа за цяла вечност. Градът ни сблъска на един от занемарените си площади, после седнахме, както винаги се казва, "за малко". И не съзнанието за края, а опитът от споменатата "цяла вечност" ни подсказа, че нищо чудно това да е последната ни възможност да го сторим. Светът можеше да продължи да си съществува, а ние пак да не се срещнем повече. Говорихме си нещо там, тя показа фотографии - децата й, внучката. Нямах снимки в себе си и не тогава, сега разбирам колко нехайно съм се отнесъл към опасността - отивал съм към края на света без милите си хора до сърцето. Един завеян, разпилян човек, обръгнал на заплахи и предупреждения, без желание да направи каквото и да е за или против нещо, което и така не зависи от него. Но не единствен.
Две недели вече оттогава - и още ме озадачава,
засилва се недоумението от спокойствието,
с което този свят се носеше към предизвестявания от няколко години "край". Че утрешният ден не възбужда човечеството - това не е изненада. Да се избегне някак онова, което се задава, па макар и с един "край" - това не беше най-лошият начин. Още повече че не се изискваше никакъв избор. Милиарди от нас отдавна имат подозрението, че бъдещето не е най-доброто бъдеще за тях. Демографи, еколози, икономисти, медици - те не са повече оптимисти от маите. А съвременният човек в добавка вече е разчел и собствените си самоубийствени пороци - да съсипва, да опустошава, да мърси по въздух суша и вода. И никак не му е далече от ума, че онези маи, които своя свят отдавна са прекратили, може би са имали точно него предвид, когато са се произнесли и за нашия. Зад безгрижието му прозира информирано, но тъповато хладнокръвие - ако сега не се свърши този свят, ние така и така ще го довършим някой ден. Това някак го разбирам, както и защо се отнасяме към нашия свят така, сякаш сме го отписали.
Не разбрах обаче защо не трепнахме от това, че може с нас да си отиде огромното дело на човешкия род, че ще изчезнат в нищото усилията, жертвите, страданията и прозренията на неизброимите поколения, които този наш свят са го овладявали, опознавали, "обзавеждали" са го за нас. Че са откривали огъня и колелото, че са създавали рентгена и микроскопа, пирамидите и Лувъра, Тадж Махал и Голдън гейт, Илиадата и Джокондата, религиите и демокрацията, теорията за относителността и "Сине мой, надежда скъпа моя"... И дори самия календар с онова зловещо предсказание, от което се забърка цялата тая каша...
Нямаше нито един въпрос, нито един глас, нито един порив някак да спасим всичко това - ако все пак обещанието за края се изпълни. И тръпки ме побиват, като си помисля колко лесно ще бъде, ако някой ден в безумното си консуматорство и всевъзможни амбиции ни се падне сами да решаваме - да продължим ли своя свят, или да го прекратим...
|
|