|
И Надежда Михайлова, и Петър Стоянов декларираха пред конференцията на СДС в събота, че дилемата в партията не е за лидерството. Като изключим рафинираната политическа коректност, за това има и известни обективни основания. Делегатите избраха Стоянов, без да остракират Михайлова (дори я аплодираха) не просто защото са представители на една толерантна партия, а защото имат неистова нужда от единение. Разбитите от Симеон Сакскобургготски през 2001 г. авари, по незабравимия за бивши и настоящи седесари израз на Петър Стоянов, бяха доразбити на още два избора - през 2002 и 2004 г., за да акостират в незавидната позиция на най-голямата партия в (многочленното иначе) дясното политическо пространство (по също така незабравимите думи на Надежда Михайлова).
Но дори и тази похвална за нашите политически нрави толерантност на най-висшия син форум, сама по себе си е свидетелство за отсъствието на противоборство между нови алтернативи.
В навечерието на конференцията и на самата конференция Надежда Михайлова направи убедителен и самокритичен анализ на състоянието на СДС. Дори малко преди гласуването за лидер на партията, тя пое цялата вина "за случилото се и за неслучилото се" в партията. Всичко това обаче бе
твърде закъсняло, театрално
и в крайна сметка политически безтегловно. Позитивната програма на Михайлова пък предлага курс на втвърдяване, изцяло дублиращ образа на ДСБ - яростен антикомунизъм, непримирима опозиционност към управлението на БСП, НДСВ и ДПС и син партиен индивидуализъм, който да съхрани идентичността на партията от коалиции, заплашващи я с претопяване.
Петър Стоянов пък заложи на трезвото разбиране, че СДС не е и няма да бъде единствената дясна политическа сила. И че ако иска да управлява, трябва да се превърне в "шампиона по намирането на партньори вдясно". На упреците на Михайлова, че иска да превърне СДС в патерица на НДСВ, Стоянов не може да отговори пред синия електорат само с аргументи за нуждата от сътрудничество със сродни партии, ами трябва да се мери с Михайлова по седесарщина и антикомунизъм. На заявлението на синята лидерка, че никога не би се кандидатирала за каквото и да било освен като седесар (с подтекст, че Стоянов се яви на президентски избори 2001 като независим), опонентът й неколкократно обяви, че никога не е престанал да бъде седесар и дори призна, че никога не е чувствал по-голяма отговорност от тази след избора си за партиен лидер на конференцията (очевидно по-малка от тази през 1997, когато бе избран за държавен глава). По темата антикомунизъм пък Стоянов отиде още по-далеч - БСП може и да се е променила, ако и недостатъчно, но не било вярно, че антикомунизмът не е модерен. След падането на Берлинската стена той станал част от европейската модерност.
Клетвите за вярност в романтичното синьо трибуквие и в заветния антикомунизъм обаче нито са били,
нито могат да се превърнат
в политическа програма
на СДС от 2005 г. нататък. Такива не могат да са и обвиненията и оправданията за колаборационизъм с НДСВ, защото отношението към НДСВ, както справедливо отбеляза пред делегатите Александър Божков, е само един тактически въпрос. Програмна идентичност не може да даде и членството ни в ЕС и НАТО само по себе си, защото то е или вече става реалност, а и е цел на почти всички партии. Нито пък приетите от конференцията политически тези, декламиращи като в конституционен преамбюл абстрактно неоспорими постановки за идеологическия и организационен профил на партията.
15-ата конференция на СДС всъщност направи един избор, който не бе направен нито след 17 юни 2001 г., нито преди година и половина, когато от него се отцепи ДСБ. След разгрома от Симеон на 17 юни СДС можеше да стане непримирима опозиция, с подновен идеологически профил - и тогава нямаше да го има ДСБ. След създаването на Костовата партия обаче СДС вече няма такава алтернатива. Остана й само опцията, която също не бе решително избрана през 2001-да бъде консенсусна, широко отворена, без грандомански претенции, базирани единствено на безвъзвратно отминало величие, десноцентристка партия. С избора на Петър Стоянов за председател СДС направи този твърде закъснял, последен и единствено възможен избор. Пред него обаче стои не само задачата наистина да започне всекидневно да произвежда политика, но и да си изнамери нова кауза, защото каузата "СДС" отдавна е изчерпана. Дори една неголяма, отрезвена и отместила поглед от пъпа на романтичното си минало дясна партия има нужда не само от нов образ, но и от ново верую. Иначе последният син валс ще завърши логично със "сбогом, любима", ако използваме стиховете от прочутата песен от епохата на седесарския романтизъм.
|
Една шепа лидери сменя друга шепа лидери с едничката цел - копанята на властта. Без претенции - каквато и да е власт - политическа, икономическа... важното е келепир да пада.... 
Леви, десни - глупости! 
!