1 октомври 2005 е последната преломна дата за СДС. Това ще е или краят на 4-годишната му агония от епохата на синьото безвремие "Надежда", или само последно отлагане на леталния изход. Близкото бъдеще ще покаже дали новата синя надежда Петър Стоянов ще успее да вдъхне живот на най-старата демократична политическа организация у нас след 1989 г., или ще се окаже само една (и последна) мъжка Надежда.
И Надежда Михайлова, и Петър Стоянов декларираха пред конференцията на СДС в събота, че дилемата в партията не е за лидерството. Като изключим рафинираната политическа коректност, за това има и известни обективни основания. Делегатите избраха Стоянов, без да остракират Михайлова (дори я аплодираха) не просто защото са представители на една толерантна партия, а защото имат неистова нужда от единение. Разбитите от Симеон Сакскобургготски през 2001 г. авари, по незабравимия за бивши и настоящи седесари израз на Петър Стоянов, бяха доразбити на още два избора - през 2002 и 2004 г., за да акостират в незавидната позиция на най-голямата партия в (многочленното иначе) дясното политическо пространство (по също така незабравимите думи на Надежда Михайлова).
Но дори и тази похвална за нашите политически нрави толерантност на най-висшия син форум, сама по себе си е свидетелство за отсъствието на противоборство между нови алтернативи.
В навечерието на конференцията и на самата конференция Надежда Михайлова направи убедителен и самокритичен анализ на състоянието на СДС. Дори малко преди гласуването за лидер на партията, тя пое цялата вина "за случилото се и за неслучилото се" в партията. Всичко това обаче бе
твърде закъсняло, театрално
и в крайна сметка политически безтегловно. Позитивната програма на Михайлова пък предлага курс на втвърдяване, изцяло дублиращ образа на ДСБ - яростен антикомунизъм, непримирима опозиционност към управлението на БСП, НДСВ и ДПС и син партиен индивидуализъм, който да съхрани идентичността на партията от коалиции, заплашващи я с претопяване.
Петър Стоянов пък заложи на трезвото разбиране, че СДС не е и няма да бъде единствената дясна политическа сила. И че ако иска да управлява, трябва да се превърне в "шампиона по намирането на партньори вдясно". На упреците на Михайлова, че иска да превърне СДС в патерица на НДСВ, Стоянов не може да отговори пред синия електорат само с аргументи за нуждата от сътрудничество със сродни партии, ами трябва да се мери с Михайлова по седесарщина и антикомунизъм. На заявлението на синята лидерка, че никога не би се кандидатирала за каквото и да било освен като седесар (с подтекст, че Стоянов се яви на президентски избори 2001 като независим), опонентът й неколкократно обяви, че никога не е престанал да бъде седесар и дори призна, че никога не е чувствал по-голяма отговорност от тази след избора си за партиен лидер на конференцията (очевидно по-малка от тази през 1997, когато бе избран за държавен глава). По темата антикомунизъм пък Стоянов отиде още по-далеч - БСП може и да се е променила, ако и недостатъчно, но не било вярно, че антикомунизмът не е модерен. След падането на Берлинската стена той станал част от европейската модерност.
Клетвите за вярност в романтичното синьо трибуквие и в заветния антикомунизъм обаче нито са били,
нито могат да се превърнат
в политическа програма
на СДС от 2005 г. нататък. Такива не могат да са и обвиненията и оправданията за колаборационизъм с НДСВ, защото отношението към НДСВ, както справедливо отбеляза пред делегатите Александър Божков, е само един тактически въпрос. Програмна идентичност не може да даде и членството ни в ЕС и НАТО само по себе си, защото то е или вече става реалност, а и е цел на почти всички партии. Нито пък приетите от конференцията политически тези, декламиращи като в конституционен преамбюл абстрактно неоспорими постановки за идеологическия и организационен профил на партията.
15-ата конференция на СДС всъщност направи един избор, който не бе направен нито след 17 юни 2001 г., нито преди година и половина, когато от него се отцепи ДСБ. След разгрома от Симеон на 17 юни СДС можеше да стане непримирима опозиция, с подновен идеологически профил - и тогава нямаше да го има ДСБ. След създаването на Костовата партия обаче СДС вече няма такава алтернатива. Остана й само опцията, която също не бе решително избрана през 2001-да бъде консенсусна, широко отворена, без грандомански претенции, базирани единствено на безвъзвратно отминало величие, десноцентристка партия. С избора на Петър Стоянов за председател СДС направи този твърде закъснял, последен и единствено възможен избор. Пред него обаче стои не само задачата наистина да започне всекидневно да произвежда политика, но и да си изнамери нова кауза, защото каузата "СДС" отдавна е изчерпана. Дори една неголяма, отрезвена и отместила поглед от пъпа на романтичното си минало дясна партия има нужда не само от нов образ, но и от ново верую. Иначе последният син валс ще завърши логично със "сбогом, любима", ако използваме стиховете от прочутата песен от епохата на седесарския романтизъм.















!