|
- турците се борят за втори официален език, втора традиционна религия, особени права и ограничена регионална самостоятелност със скрита тенденция към пълна политическа автономия;
- циганите не желаят да плащат данъци, такси и битови консумативи; те само крадат, насилват, убиват и стремително се размножават;
- евреите вече са ни се качили на главата и реално управляват държавата, присъединявайки я към "паяжината" на "световната конспирация";
- броят на българите намалява застрашително и след 40-50 години те ще се окажат малцинство в собствената си родина;
- България е третата след Косово и Македония мишена на срасналия се с балканския наркотрафик ислямски фундаментализъм и т. н.
Като професионален идеолог би трябвало да съм наясно с разликата между идеологическото и житейското равнище на всяко от горните твърдения. Идеологията е тази, която въвежда в теоретично обращение социални "монолити", едропанелни категории - циганите (изобщо?), турците (всички?), евреите (в един кюп?). В системата от лични социални контакти книжните обобщения се разпадат на конкретни компоненти; зад паравана на амбициозните абстракции (каквито, признавам, и аз съм използвал) надничат биографиите на конкретни личности с конкретни достойнства и конкретни пороци. Там нещата звучат в друга гама. Там във всяка социална общност ги има и такива, и онакива, и всякакви, и никакви. А кои са повече и кои по-малко е по-скоро въпрос на статистика, не на генетично закрепена информация или културно наследство.
Това, разбира се, не отменя поражданите от етническото съжителство проблеми. Тяхното изясняване тръгва от антропологическия "увод", доколкото в процесите на расообразуване и етноформиране могат да бъдат открити аналогични моменти, етапи на развитие и същностно разгръщане.
Предполага се, че расовото разслоение сред човечеството е започнало някъде преди около 130 000 години. Не се знае кога са кристализирали окончателно огромните "армии" на
негроидната, монголоидната и европеидната раса
Но е практически потвърдено, че постепенното преодоляване на географско-историческата изолация на отделните цивилизационни огнища през последните 6-7 хиляди години (съвременните глобализиращи тенденции са кулминацията на това преодоляване) е довело до неспасяемото размесване и взаимно проникване на основните и неосновните расови признаци.
Като изключим местните жители в някои области на Судан, Северен Китай и крайбрежието на Балтийско море, вече е трудно да се идентифицират населяващи определена територия компактни групи от класически представители (притежаващи всеки от съответните белези) на трите големи раси. Обогатяването на човешкия генофонд обуславя преминаването от "производство" на расово еднотипни - в три основни модификации - екземпляри към креативно разнообразие и уникално съчетаване на специфични анатомо-физиологически характеристики във всяка личност.
Никой не се наема, разбира се, да прогнозира бъдещото (в средносрочна или дългосрочна перспектива) изчезване на големите раси, малките раси и групите антропологически типове като работна биономенклатура на социални по своята същност феномени. Но е почти сигурно, че многообразието на съответните признаци може да бъде запазено и допълнително разгърнато единствено на индивидуално равнище, че определените расови "комплекти"
никога повече няма да бъдат съсредоточавани
в дадени географски райони при дадени климатични особености през дадена историческа епоха. Те също така никога повече няма да служат за целенасоченото отграничаване на една общност от друга с цел предоставянето или отнемането на определени права.
Сходна е съдбата на социалните и биосоциалните характеристики от национално, народностно и племенно естество - културни парадигми, духовно наследство, обществена и икономическа система, език, расова принадлежност (за която стана дума по-горе), религиозни предпочитания, законови традиции, психология и т. н. Масираната миграция, съпровождаща процеса на взаимно проникване на цивилизациите, е довела до разселване на представителите на почти всички народи и субординирани обществени обединения по цялото земно кълбо, до превръщането на света в необозрима мрежа от стотици хиляди и милиони "вавилонски стълпотворения". Въпреки невероятните постижения на взаимната адаптация и съвместната творческа активност това неминуемо поражда напрежение, противоречия, конфликти. Днес едва ли може да се намери държава, в която изобщо да липсват каквито и да било етнокултурни или етнорелигиозни проблеми. С различна степен на острота естествено. И с различни възможности за реално "омекотяване" или преодоляване.
В търсене на принципната основа на желания етнокултурен баланс, на универсалните механизми за оценката и разрешаването на тези проблеми модерният хуманизъм разчита на особеното международно законодателство (като Рамковата конвенция за малцинствата), както и на предназначените за гарантирането му правозащитни институции.
Не са редки случаите обаче, когато въпросното законодателство (като цяло или в отделни свои фрагменти) не само не успокоява, но и засилва, изостря до опасна степен социалното - на първо място междуетническото - напрежение в границите на отделни държави. Това невинаги е свързано с изпълзяващите от пещерите на миналото рецидиви на болнавия национализъм и гротесковия шовинизъм. Причините се коренят главно в теоретичния хаос, царуващ в главите на споменатите "законодатели", в терминологичната недоизясненост на някои техни "творения".
Класически пример за
понятийно недоразумение е фундаменталният термин "национално малцинство"
Възможно е да съществува народностно (или племенно) малцинство, доколкото то е изградено от такива биосоциални характеристики, определящи "статута" на личността независимо от конкретните пространствено-времеви координати на нейната жизнена активност (т. е. характеристики, които личността "носи" навсякъде със себе си). Невъзможно е, от друга страна, съществуването на национално малцинство. Нацията е термин предимно икономически (съответно юридически формализиран). Тя обхваща цялото население на определена територия, тясно обвързано в икономическо, финансово, инфраструктурно и пр. отношение.
Вярно е, че експанзията на мултинационалните корпорации и обективните изисквания на световното разделение на труда прегазиха много от националните граници и придадоха известна условност на някои класически икономически и юридически категории. Но традиционните дефиниции все още работят достатъчно ефективно (особено при характеристиката и класифицирането на големи обществени структури) и теоретиците могат спокойно да ги използват при своите социално-икономически анализи.
Точно в традиционния смисъл на съответните понятия, където и да отиде, каквото и гражданство да приеме (т. е. към която и нация да се присъедини, под юрисдикцията на която и държава да се намира), всеки човек си остава - в рамките на поне няколко последователни поколения - представител на определена народност. Чикагският евреин примерно си остава евреин по народност, но е американец по националност (и той впрочем не се срамува и няма причини да се срамува нито от едното, нито от другото).
Всяка съвременна нация се състои от почти необхватен брой малцинства -
етнически, културни, езикови, религиозни, полови, възрастови, организационно-идеологически и т. н. В това няма нищо страшно. Страшното идва, когато именно тези малцинства (разнообразните форми на социална общност), вместо да бъдат разглеждани като органични компоненти на гражданското общество, контролиращи и гарантиращи спазването на определени човешки права и свободи, биват обявявани за техни единствени субекти или поне приоритетни носители. Колективизацията на индивидуалните права и задължения води до своеобразно кастово деление, до сътворението и разпределението на странни граждански "екстри", до дестабилизация и взривяване на обществения мир. Никой български гражданин не може да разполага с повече или по-малко права от който и да било друг български гражданин само въз основа на обстоятелството, че принадлежи на някое от тези малцинства (вкл. етническото). Носител на човешките права е човекът - с тяхното "притежаване" и реализиране неговата "конкретно-малцинствена" принадлежност няма нищо общо.
Изясняването на терминологията и задължителното спазване на горните условия биха могли ако не съществено да редуцират остротата на често разгаряните етнокултурни конфликти, то поне да поставят основите на един спокоен и цивилизован диалог между полюсите на излишното противостоене.
Останалото е въпрос на икономически просперитет.
Защото в крайна сметка именно мизерията е горивото на всички социални сражения и катастрофи.
P. S.
Преди близо 3 години покрай предизборните и следизборни срещи в Гражданското обединение "Свети Георги Софийски" будалясвахме с Вежди Рашидов. Ставаше дума за евентуално посещение в едно от нашите градчета, за отбелязване на някаква дата, за театрална възстановка на отдавнашни събития с главни участници моите и неговите прадеди. "Вежди, му викам, включваме се и ние. Ти ще играеш турско заптие, аз ще играя български хайдутин и ще те гоня!" "Не, брат ми, се опъна той, аз предлагам друго - ти да бъдеш турското заптие, пък аз да съм българският хайдутин!" Съгласих се. Първо, защото ценя консенсуса, и второ, защото, като се погледнах в огледалото, ставам идеално и за турско заптие, и за ирландски рицар, и за каквото ви хрумне.
Връщам се към този спомен само като към малко необичайна илюстрация на един от особено важните принципи на безконфликтното съвместно съществуване - принцип, заложен в демократичните основи на Попъровото "отворено общество", който би изиграл важна роля и за туширането на всяко етническо напрежение. Имам предвид социалната мобилност, гъвкавостта на обществените структури, динамичната раздвиженост на социалните пластове, гарантиращи равни шансове и еднакви перспективи пред професионалната и каквато и да било друга самореализация на всеки от българските граждани.
И още нещо, тясно свързано с казаното по-горе - свободната смяна на като че ли предопределените от досегашното ни развитие социално-ролеви позиции. Трябва да се противопоставяме на всеки, който се опитва да ни заключи зад решетките на някаква предпоставена социална желателност, да ни закрепости към определени квазиисторически стереотипи.
Други пътища към етническото разбирателство няма.
|
|
|