Не пиша с голямо желание за национални икони като Васил Левски, защото: 1) Не можеш да знаеш всичко, което казваш. 2) Не можеш да кажеш всичко, което знаеш. 3) В преплетените сфери на историографията, националната митология и съвременна политическа ритуалистика често срещаш както искреност, така и фалш. 4) Има по-добри и по-достойни от мене познавачи на Левски и делото му.

Днес обаче е 19 февруари и ние, искаме това или не искаме, не можем да останем непричастни към символиката на датата, защото всичко това е част от нашето битие тук и сега, то е национална спойка и граждански скелет, същностна част от идентичността ни. Имал съм два случая, в които съм се убедил, че Левски е фигура, заемаща уникално място в съзнанието на някои съвременници. Казвайки това, сам се дразня от трафарета на фразата, затова бързам да разкажа, да се убедите и вие.

Първия път беше в дома на възрастен селянин, в малко селце на Западна България. Като дете си играех с неговите внуци, влизахме и в къщата. Единственото място, което ни беше забранено за пипане, беше своеобразен олтар, на който селянинът беше наредил два-три портрета на Левски, изрязани от евтини списания, томчето на Вазов с "Епопея на забравените", и до томчето - не знам защо, стар и ръждив анджар, вероятно в унисон с клетвените ритуали на поборниците преди време.

Дедо Йото си беше иначе най-обикновен земеделец, но когато заприказваше за Левски и други герои, се озаряваше от патетична светлина, не даваше и дума да се издума с по-ироничен или шеговит тон. Чак днес си давам сметка, че той наистина по църковни канони сигурно извършваше грях, защото сакрализираше Апостола като светец, като Господ, но кой съм аз, че да го съдя. Отбелязвам факта и това е. Вероятно дедо Йото така е реагирал на честата смяна на политически авторитети в държавата ни, а може би - и на агресивния атеизъм, заел важно място в новата идеология. А може да си е бил такъв - кой знае, почина отдавна, не мога вече да го питам.



Преди година-две пък при мен дойде интересен мъж



- Александър Стефанов, с когото направихме и материал за вестника. В разговора с този човек - художник и дългогодишен изследовател на Левски и делото му (Стефанов се е посветил най-вече върху паметниците на Васил Левски, там където ги има, издал е няколко книги на тази тема), установих, че той е напълно обсебен от героя си.

Разбира се, в сериозното издание, подкрепено с писмени и фотодокументи, има твърде интересни и отчасти нелицеприятни за нас открития - скромният паметник на Апостола се строи цели 16 години и общата му стойност надхвърля 70 000 лева. Няколко пъти италианецът Абрамо Перукети дори фалира. Очевидно доста е просто разсипано, а доста - и откраднато, става видно от разкритията на Стефанов. Но не ви го разказвам за това - можете да намерите книгата и сами да се уверите. Впечатли ме силно самият Стефанов. Когато говореше за Левски, той някак засияваше, а когато го заразпитвах за личните му дела, за изложби, болести, жени и прочее, Стефанов заскучаваше, не му беше интересно. Само Левски го интересуваше. Сега идва и най-важното. "Той понякога ми и помага" - подхвърли Стефанов накрая на разговора. Стори ми се, че не съм чул добре.

- С духовното си присъствие сигурно? - осведомих се аз.

Оказа се, че - в най-прекия смисъл на думата - се намесвал няколко пъти в живота му при трудни ситуации. Един път художникът търсел някакви паметници на Апостола из Лудогорието или там някъде, заблудил се вечерта по междуселски пътища, не знаел накъде да кара. Той се обърнал към Левски, както се обръщат с молитва хората към Исус или Богородица. Тогава Левски му пошушнал посоката, оказало се вярно.

Всичко това Стефанов сподели с огромно стеснение, вероятно се опасяваше да не го взема за луд или нещо подобно. Пази Боже. Представих си само каква степен на обвързване има между автора и неговия обект, между героя и художника - а всичко това също е част от днешна България.

Когато заприказват днес за Левски, зад приповдигнатите или по-сдържани приказки усещам главно едно нещо: съзнание за липси, за дефицити. Тези дефицити, както и тогава, са преди всичко управленски. Ние се нагледахме на разобличени кадри, престъпили закона за лично

облагодетелстване, или на неразобличени, но вероятно



също престъпили, а и некадърни



В прочуто писмо от ноември 1872 г. Левски пише на Каравелов: "...още не съм поверил работата си другиму, защото, ако е в едно (годен), в друго го няма. Ако е решителен, то той ще бъде неразсъдителен, ако ли е разсъдителен, то страхът му го не пуска да прекрачи по-нататък... Водителите на тази работа трябва да са опознали до тънко хората... в какво са добри, в какво не, где стоят техните слабости, за да не им се дава да паднат в тях и да се похабят, да се критикуват един друг, без да се уврежда работата и пр. На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. Едно от тия да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи, както и да е. Длъжност ми е да кажа, защото мога да умра. Внимавайте!" Обърнете внимание на това, "както и да е". Както и на последната фраза. На мен ми прилича на вечно напътствие, с неизчерпаема актуалност. Не виждам и за предстоящите избори какво по-точно може да се каже.