На 15 юни 2002 г., в своите "Жестикулации" пред в. "Сега" именитият социолог Андрей Райчев възвести: "Преходът свърши". Някак не успях да му повярвам, макар че приех аргументите му за логични и достоверни. Не можах да почувствам (така и до ден днешен), че Преходът си е отишъл и вече живеем отвъд ... Моето поколение е родено в Преход, откърмено е с Преход, живяло все в Преход. Първо чакахме да дойде комунизмът. После ни повлече водовъртежът на Прехода към капитализма (пазарна икономика, демокрация, Европа и т.н.) Убеден съм, че моята генерация е орисана да си отиде от този свят, че да свърши Преходът. Знаете за предсказанието на пророк Моисей: походът през пустинята ще свърши, като умре и последният, роден в робство, за да не влезе в Обетованата земя. Пустинята на Прехода е наша участ и съдба. Може би причината е, че носим в себе си



отровната илюзия на надеждата,



че Преходът има край и трябва само да стиснем зъби, да потърпим още малко, докато стигнем обещаната крайна цел, където ни чака блаженството на нов живот без грижи, но с охолно потребление. Така са ни учили. Конспектирал съм "Марксизъм и ревизионизъм" от Ленин. Учиха ме да громя ревизиониста Едуард Бернщайн и неговото отрицание на комунизма ("За мен движението е всичко, а онова, което обикновено наричат крайна цел на социализма, е нищо.") То "широкият" социализъм си е даоизъм някакъв или откровен будизъм - зависи как приемаш "движението". Не че вярвах сляпо, че "материалните блага ще потекат като пълноводен поток" (Маркс в "Комунистически манифест"). Но все пак в нас, отрасналите с илюзията, все тлее някаква надежда - я за "свята и чиста република", я за "пълноводния поток" блага. Имам си хипотеза, че точно тази насадена надежда води толкова българи в емиграция: бягат към капиталистическия рай, вместо да го чакат да дойде у нас. И аз ходих ... Не е лесно да преживееш и оцелееш след



катастрофата на самозаблуждението,



като проумееш, че земният рай (на теб) не е даден наготово. И че трябва да работиш и да се бориш за него. Ако изобщо имаш шанс и възможности за това. А ако нямаш? Остава ти да послушаш, ако можеш, съвета на Висоцки: "Соглашайся хотя бы на рай в шалаше, если терем с дворцом кто-то занял." Ако не можеш? (Той и Висоцки не можа. Малцина успяват да намерят рай в колибата.) Нямаш ли вяра,



остава само люто да мразиш



всички реални и мними виновници, които са ти "отнели" (ограбили, откраднали) рая. Мафията, монополите, мутрите, групировките, чужденците, банкерите, политиците ... всички. Ако не си намериш виновник, ще трябва да мразиш себе си. Това отчаяние читав изход няма. Психолози, антрополози, а може би и психиатри трябва да питаме защо и как избухва натрупаното вътрешно напрежение и се излива във външно и масово недоволство от всичко и всички. Ние, икономистите, можем само да търсим



онтологичните корени на Прехода



Защо десет и половина години след като Андрей Райчев обяви края на Прехода отново си задаваме (почти) същите въпроси, както в самото му начало. Сгреши ли Райчев и къде? Според мен невярна е основната предпоставка за неговото заключение, а именно, че "социално-класовата структура на нова България е в общи линии завършена. Или другояче: въпросът за собствеността в общи линии е окончателно решен." Райчев е прав, основен е въпросът за собствеността. Но не е решен, дори "в общи линии". Каквото да говори (от конформизъм и безсилие да промени битието), българинът не приема капитализма, отхвърля самата основа на частната собственост върху капитала. Затова люто мрази капиталистите, монополите... Иска национализация, макар да е ясно, че тъкмо държавата е пряко отговорна, бих казал - и виновна за състоянието на икономиката, оттам за нивото на доходите. Отхвърляме "системата". Но друга няма, дори и в Китай. Предстои ни



най-трудното проглеждане,



мъчителното прозрение, че надеждата за благоденствие (сега, веднага) е утопия, че няма рай в края на Прехода, че Обетованата земя е пустинята, в която бродим. И само от нас зависи да направим от нея нашия рай, т.е. че ни чака и нас, и следващите поколения пърноводен поток от пот и сълзи, а не от лесни блага. Като разберем и приемем тази съдба, като преглътнем горчивия хап на собствеността, т.е. като надскочим илюзиите и се научим да живеем доволно с това, което имаме, и там, където сме, едва тогава



Преходът наистина ще свърши. Кога?



Ще си позволя едно изчисление по Моисей. Неговите 40 пустинни години всъщност са 3 поколения. За икономистите "поколение" е мярка за време. Статистиката го дефинира като средната възраст, на която жените раждат. Отскоро се налага по-точна мярка: разликата (в години) между средната възраст - за една нация, на която са родили всички майки, и средната възраст, на която раждат техните дъщери. Това е трудно за измерване. Лесно се смята с апроксимация: 1/3 от средното жизнено очакване на нацията (средна възраст на смъртта). За Моисей тя е била 40 г. Римляните са имали още по-ниско жизнено очакване - 30 г. Днес в Япония е 79.3 г., в Германия и САЩ 77.6 г. и бързо се увеличава. В България е 73.84 г., т.е. едно поколение е около 24.6 г. и леко намалява. Да вземем 24 г. Значи Преходът ще трае 72 г. (по Моисей). Проблемът е откога да ги броим. Ако почнем от сакралния 10 ноември 1989 г., чакайте края на Прехода през 2061 г., които сте живи тогава.