Обещах да услужа на Ленчо (Елен) Баръмов с книгата "Бомбите" на Вера Мутафчиева. Някакво роднинско дете заминавало тези дни, щяло да му я отнесе, да не се харча за пощенски разноски. Ленчо открай време мрази да създава затруднения, а в емиграция съвсем се е усъвършенствал. Прерових рафтовете, шкафовете и килера, без да я открия. Защо му е на Ленчо "Бомбите", та ми е писал чак от Хановер, той не обяснява. Само е посочил, че не я намира между текстовете на авторката в интернет. Вероятно онези, които ги "качват", не са я сметнали за достатъчно "представителна" за писателката. А напразно. "Бомбите" е проза мускулеста, гъста, едновременно страстна и хладнокръвна, изповедна и, разбира се, увлекателна.

Спомням си, че я прочетох в някое от литературните списания, където бе отпечатана за първи път. (И именно "Бомбите", защото другите две части, за евакуацията и завръщането, се появиха по-късно.) Осъмнах с този опустошаващ, изтощителен текст, имам вкус към публицистиката и документалната проза, притеглят ме. Бях изкушен в това, умеех да се възхищавам. Знаех колко трудно е събития от действителността да заискрят, да добият магнетичност и блясък, които в литературата са привилегия на измислицата.

Още нагорещен, рано в предиобеда нахлух в кабинета на Вера на "Ангел Кънчев" 5. Тя беше секретарка по прозата на писателския съюз, идваше първа на етажа - да свърши нещо, преди да я затиснат всекидневните заседания и посетителите. Беше ме изпреварил кух и самодоволен романист, прочут с това, че дотягаше на всеки, който го заприказва, с подробните си творчески планове. Бе завършил институт за писатели в Москва и нито за миг не се съмняваше в значителността на всичко, което му хрумва. Не исках да говоря пред него онова, което имах да казвам, бе достатъчно да ни намрази и двамата. Вдъхновението му спадаше бавно, но накрая той все пак се изниза. Бях прекипял вече, но все пак изрекох онова, за което бях дошъл: колко съм поразен от "Бомбите", каква мъжка (?) проза е това и колко силно въздействаща - човек загубва съня си от един прочит. Беше ме поразила художествената сила, с която бе внушена човешката нищожност, незначителност и безпомощност пред идващата от небето смърт и се опитвах да го кажа. Казах го някак, наистина само донякъде - още не бях мислил по това, беше само плод на чувствата, реакция на майсторския текст и нищо повече...



Вера ме слушаше силно озадачена, предпазлива, дори някак стресната -



никога не съм се справял с комплиментите и твърде рядко ги практикувах. Накрая, по обичая си, извъртя нещата: "Защо - рече - не ги каза тези хвалби пред онова дрънкало? Сега ще трябва, за единия резил, сама да си ги разпространявам." Беше й приятно, разбира се, но и донякъде неловко...

Беше ясно, че никога няма пак да говорим за това, но след години видях името й под някакво писмо в подкрепа на американските бомбардировки над Югославия. За зла чест, срещнах я в тези дни по пътя й между Академията и "Раковски". Прехапах си езика, да не изтърся каквото мисля. Но тя ме изпревари: "Нищо не ми казвай - рече, - нищо не казвай. Всеки знае себе си." Гледаше ме тъжно, така, както само Вера Мутафчиева при нужда можеше тъжно да гледа. Който помни този поглед, знае за какво говоря...

Прочее, под онзи призив за бомби и ракети се бе подредил сума ти творчески свят. Може да не беше по-добрият, но със сигурност бе по-нахраненият. Както и един управник, който се изживяваше като представител на Бийтълс поколението в българската политика. По този повод писах в един вестник, че заради бомбите и ракетите над Виетнам четиримата от Бийтълс бяха върнали ордените си на кралицата. Съкратиха го, дяволите, това изречение, просто го драснаха...

Бил съм далече от всичко това. Но не съвсем. Никой не е могъл да остане далече от бомбите. Първият ми детски спомен, навярно първият ми спомен въобще, е свързан с падането на една летяща крепост над Плевен. Бил съм тежко болен, безнадеждно, на това се отдава, че тъй рано съм го запечатил. Някаква стая в чичовата ми къща, някакви мъже край прозореца, някакъв огън в небето. Виждам ли го или те говорят за него? Самолетът се връща от петролните полета край Плоещ, вероятно и там е ударен. Гори. Другото - за парашутите в небето, за падането му някъде отвъд града вероятно е добавено по-късно от коментари на възрастните в детството.

На бомбите обаче почти сигурно дължа избавлението си от болестта. Бил съм отписан, бъркали ми в окото, без да реагирам - разказваше майка ми. Местните лекари я утешавали, че ще си роди друго. Но недалеко, в Долни Дъбник, била евакуирана детската клиника на Александровската болница. Чичо ми Петко свързал със своя приятел и съученик Иван Бешков, министър на земеделието по онова време, брат на художника Илия Бешков. Министърът си бил в Дъбниците, услужил с автомобила си, докарали шефа на клиниката. Професорът се заел с мене и за няколко дена ме върнал в живота. После признал, че не е очаквал. И днес изпитвам неудобство да го кажа, но в моята съдба бомбите участват някак... нестандартно. Макар да не съм особено горд от това...



Всяко търсене на някаква книга в дома неизбежно изравя и забравени,



понякога отписани заглавия. Откриха се такива и този път, а едното от тях, според мен, не случайно. "Култура, цивилизация и демокрация" от Петко Войников е единствената книга след краткия живот на този блестящ културолог и народопсихолог, надежда на българската обществена мисъл. Есетата в тази книга стъписват с изчезналото днес умение сложните, "високи" теми да бъдат разглеждани образно и понятно, с широк обществен адрес. Само някои заглавия от книгата са достатъчни да подскажат нейния обхват и нейния философски прицел: "Културният елит", "Хляб и зрелища - провалът на народите", "Синтетичната" цивилизация", "Самобитна култура значи преди всичко самобитни идеи"... Незабравим акцент в книгата е предговорът на Петър Увалиев "На повратки в "Славянска" 22". На този адрес в София е известното интелектуално гнездо преди войната - домът на Михаил Маджаров, известният политик, дипломат и публицист, където се събира кръг от високопросветени, модерно мислещи изтъкнати дами и господа, повечето с име и с принос в новата история на България. Въздуха на това гнездо от деца дишат и приятелите на младия Войников, внук на домакините Маджарови. Това са будни, даровити момчета, обещаващи в изкуствата и в науките, със силно развито гражданско и патриотично съзнание, готови да изпълнят очакванията на обществото. От имената им днес познаваме Петър Увалиев и Живко Сталев.



На 10 януари 1944 г. къщата на "Славянска" 22 е ударена от тежка бомба



Петко Войников загива с цялото си семейство. Тогава е 32-годишен. Убити са баба му, майка му, съпругата му. Дядо му Михаил Маджаров умира от раните си след десетина дни.

През 1993 г. в издателската къща на сп. "Летописи" отпечатахме тази малка книжка. Създаде се необикновен интерес, възбуда витаеше около изданието. Затрупано под пластовете конюнктура, името на автора бе непознато, откриваха го с любопитство, имаше силна нагласа за възстановяване на имена, биографии и човешки дела. Отбиваха се група разтропани литератори, разпитваха, коментираха, ръкомахаха. После се изгубиха. Нямаше ги и на представянето на книгата.

Беше странно и - не. "В бързината - обясни ми по-късно буйният критик от групичката - сме изпуснали някои подробности. Той бил загинал в бомбардировките, а ние мислехме, че е убит след Девети. По инерция, братче: щом някой е дълго време премълчаван. Пък и бомбата - американска, пълен конфуз."

Вероятно след всяка бомба, както и след всяка житейска експлозия, дори когато се е взривила и разнесла, тиктака някакъв закъснител - само той знае своя срок. Носим ги в съзнанието си, в гърдите си. А те тиктакат. По странен начин участват в отмерването на времето - не това, което минава, а което остава.

Понякога все още, когато пластовете се раздвижат от дъждовете, при изкопи за нов квартал, за стадион или за мост в земята се озъбват неизбухнали бомби на войната, закъснели пратеници на смъртта. Обграждат ги, обезвреждат ги, откарват ги за скрап. Странно, но споменът за тях, мисълта, страхът дори, заседнал в паметта, не се поддават на обезвреждане. А и никой не се занимава с това. Би било комфортно, ако можеше. Но дали и честно?