Сбъдва се една позабравена заплаха на властта - предсрочните избори. Беше дежурна, почти сладострастна закана за окончателно - едва ли не завинаги! - размазване на опозицията, нещо като наказателна акция, загдето вербално дразни лъва. След това ентусиазмът се разми, а после заплахата се изпълни без предупреждение, някак тихомълком - уж за да не се пролива кръв. Вместо да се забрани на полицията да бие и да наранява - избори като санитарна мярка. Някои казват умно, други казват хитро, трети - грубо. Ние с вас какво ще кажем? Ще кажем, че това е поредният опит да ни сгащят неподготвени. Сякаш, ако ни оставеха тези още един-два месеца, щяхме да се готвим денонощно, да претегляме "за" и "против" и да измислим онова, което го няма - за да гласуваме за него.

От друга страна, партиите не ни предлагат нищо, върху което да умуваме. Единственото, което ни се подхвърля, е, че трябва да осмислим... глада. Както и неговите синоними, разбира се: бедността, безработицата, високите сметки и... магистралите. Магистралите като синоним на мизерията - това е ново, приносно. За първи път в годините на демокрацията. Или за първи път след Освобождението, както ви хареса. И, значи, трябва да решаваме: да се храним ли, или да се носим срещу изгрева - вече със 140 км/час. Това е изборът. Проста работа, ако не беше толкова драматична.

Може би поради ограничения срок за размисъл, трябва да се доверим на своя личен политически опит - т.е. опита ни като избиратели. Но този точно опит кой знае защо не ми се види особено насърчителен: с трупането му в годините ние гласуваме все по-неграмотно.



Вотът ни е все повече лишен от мъдрост и проницателност,



заблужденията ни стават все по-дълбоки и дори фатални. За да не обобщавам, ще поясня, че се вглеждам единствено в своя личен опит. Поради естеството на занаята ми той може да се проследи черно на бяло - поне в по-голямата си част. Записвал съм го и съм го споделял в годините, когато още съм вярвал, че тези размисли имат някакво приложение. Това е било най-вече до края на миналия век - т.е. не се подгрява от днешната политическа конюнктура и има някакъв по-обективен звук, доколкото времето не го е опровергало.

Но и не се е съобразило с него - ще добавя със съжаление.

Текстовете, с които ще си помогна, открих във вестници и списания, повечето от които вече не излизат: "Континент", "Епоха", "Европа 2001" и т.н.

(Има, естествено, и от нашата многострадална рубрика "Нерви и утехи".) Те отразяват прозрения и заблуди, които маркират драмата на поколенията от прехода. Прозрения - защото са верни и горчиви. И заблуди - защото сме вярвали, че са имали значение за нашия живот, а не са.

Ето например:

"Преди да са били посредствени в политиката, всички те (политиците - бел.авт.) вече са били посредствени в други области на живота - в своите професии, науки, в заниманията си с изкуство и обществена дейност. Посредствеността е житейското им амплоа. За тях да бъдат посредствени е привично, отработено състояние. Ще се учудите, но и... изгодно. Посредствеността в политиката се цени."



Това навремето си е било любопитно съобщение.



Тогава се е смятало, че избирателят има право и дълг да решава какви лица да влизат в политиката. Днес това не е дори илюзия и дори за юношите, които гласуват за пръв път. Днес посредствените, сивите са задължителни в политиката, те са условието, без което българската политика не може. Но няма ли принос и самият избирател за това?

"От рибари съм чувал, че шаранът кълве на чесън. Не че е любител на кьопоолу и на шкембе чорба, напротив - не употребява. Но миризмата на чесъна го привлича почти магнетично и тази страст го погубва - въдичарите омесват чесъна и стръвта и шаранът отива в тигана.

Както шаранът чесън не яде, тъй и избирателят в живота си е човек порядъчен и честен. Но миризмата на разложение, на гнило и лъжливо го привлича и той кълве. Хваща се на въдицата!

След което се пържи. На бавен огън."

Така му се пада, ще каже всеки днес. Но това ли е заслужил с търпението и с лишенията си българският избирател? Това ли е наградата за доверието, с което обгръща своите избраници, за надеждите, които чистосърдечно им възлага? Израсъл съм в семейство, в което откровено се говореше, че политиците са вредни. На основата на политическите безумия от миналото, на националните крушения и на гражданската покруса чисто човешкият опит на дедите ми им даваше пълно основание за тези заключения. Какво добавих аз към този опит, след като на свой ред почти през целия си живот вярвах и се надявах и не исках да приема, че се отказвам, че се предавам?

Ето какво:

"Българските политици все повече наподобяват рояк винени мушици (виненки, винарки) - от онези, които се вият навсякъде, дето има ферментация, гниене, сладост. Както те се кълбят и местят от бъчва на бъчва, тъй и политиците се кълбят и местят от идея на идея, от партия в партия.

Кога над вино...

Кога над оцет...

Разлика не правят, махна не намират, научиха се да вдишват всякаква миризма.

Само да са "над", само да са "горе".

Постепенно изчезна самотният, онзи политик, който бръмчеше като оса над мед, като муха над...

Днес те са по-дребни, по-скупчени, по-безшумни. Наглед - дори безвредни. Ще речеш - от едни изпарения живеят. И защо не, ако приемем, че пачките, дето издуват джобовете им, преди това са се отнякъде изпарили!"



Подобни цитати не извикват гордост у мен



Какво, че нещо си съзрял, какво, че нещо си дори предрекъл? Каква чудо, че си отбелязал очевидното, и каква полза, ако с тези думи нищо не си променил, нито предотвратил? Всичко, което занимава и понякога дори нагорещява перото, всичко това протича пред погледа на обществото, всичко това го изумява, възмущава, отвращава - и въпреки това се случва! Проклятието в българската политика се разпростира далеко извън нея, обхваща, хипнотично сковава народната воля и душа, цинизмът й парализира всичко, дори съвестта. Впрочем и за цинизма май нямам какво да добавя, приключил съм го отколе:

"Цинизмът е оръжието на мрачните герои от близкото бъдеще, с което те ще сломят и употребят нацията. Вулгарни, неприкрити хитреци, пладнешки "бизнесмени", пребоядисани и все още пребоядисващи се политици, мазни и истерични "интелектуалци", довчерашни активисти на партийната правда, довчерашни ударници на социалистическото изкуство, кухи, безплодни "общественици", самозвани "експерти", всякакви усърдни дърдорковци или просто засмени до ушите симпатяги."

Датирано е през миналия век. И хич не се гордея, че съм познал. Въпросният цитатник не е предмет на гордост и самодоволство: той е документ за поражението на едно поколение, което покорно е трупало знание за нещата - но единствено като източник на печал. Заслужена, ех, и още как заслужена!

Но, от друга страна, с какво всичко, което е написано, а и всичко, което се е случило, задължава онези млади граждани, които пред урните получават мимолетния шанс (неизменно до днес пропиляван) да влязат във владение на българската съдба? Откъде накъде нашият провал ще се отпечатва и върху тяхното бъдеще? Ако престанем да се самоцитираме и им позволим да ни забравят, може би ще ги спасим от нашето лековерие и безволие и ще ги оставим сами да открият - не! - да създадат своя избор. Да го сътворят, да го изковат. Може би не точно в този месец, месец и нещо.. Но все пак в рамките на своя живот.

Те не знаят, че нямат шанс.

И в това е самият шанс.

И цялата надежда...