|
------
1. Образът в огледалото
Няма да забравя една история. За първи път имам истински запланувана семейна ваканция. Съпругата ми беше платила карти за всички край едно езеро в Полша. Пристигнахме, убедихме се, че е удобно и приятно. Живеехме в къщичка и се хранехме на стол. Къпехме се в езерото, играехме федербал, а аз футбол с децата. Изобщо - атмосфера на пълно бездействие, която продължи едва до третия ден.
Рано сутринта бях потърсен по телефона от тъщата за нещо много важно. Отидохме до съседното градче. Оказа се, че ме издирвал моят стар приятел и колега Паата Борчуладзе. Налагаше се да отлетя спешно не къде да е, а до Сантяго в Чили. Тенорът се разболял и трябваше да ги спасявам. Тъга, разлъка, поредната несбъдната ваканция за жена ми и децата ни.
Бързо оправих багажа си и потеглихме за Варшава. Билетът чакаше на летището.
И така, пристигам в Сантяго. Оказа се обаче, че имам още малко време за аклиматизация и репетиции. Въпреки разликата във времето и климата, аз - както винаги - бях усмихнат и радостен от живота. Една от моите колежки - италианското мецосопрано Лучана Динтино, ме попита:
- Калуди, какво правиш, че си винаги усмихнат?
- Нищо особено. Всяка сутрин, когато се събудя, влизам в банята и се събличам гол. Голям майтап пада.
Всички се разсмяха. На другата сутрешна репетиция Лучана влиза, но намръщена. Погледна ме, приближи до мен и ми каза:
- Не е никак смешно! Трагично е!
- Но Лучана, аз не говорех за теб, а за себе си. Ела при мен да ти покажа.
Смяхме се дълго. Но спасих премиерата на "Дон Карлос".
2. Акордеон за шестици
Според родителите ми съм бил добро дете. В нашия дом идваха много гости. Няма да забравя зимните вечери в селцето, където се бях родил - Любен Каравелово. Не знам защо се нарича така, казват, че Любен Каравелов минал оттам. Може и да е поличба.
Много обичах да слушам как свирят на акордеон - и чичо Владко, и бате Слави. Сядах в скута им и си мечтаех да получа някога възможност да се науча да свиря. Татко ми обеща, че ако завърша с отличен, ще изпълни моята мечта и ще ми купи акордеон.
Беше краят на учебната година. Получих свидетелството си и бегом стигнах до къщи. Крещях с пълен глас:
- Майко, майко, имам само шестици, виж!
Изведнъж се стъписах. На втория етаж някой свиреше на акордеон валса "Дунавски вълни". Спрях се. Майка вече беше излязла да ме посрещне на двора.
- Я, да видя, Калудчо...
- Кой свири на акордеон? - попитах, подавайки свидетелството си.
- Не знам. Иди да видиш - насърчи ме майка.
Изприпках, отворих вратата и що да видя - беше татко. Свиреше на си 48-басов Weltmeister.
- На кого е този акордеон, татко?
- Твоят, моето момче!
До ден-днешен имам този акордеон. Вече е малко похабен, но ми е от родителите и никога, никога няма да го оставя. Звукът му е хубав, свеж, ясен...
3. Цената на живота
Бях пял в Софийската опера и на следващия ден трябваше да отлетим със съпругата ми и малката Магда (нашата първа дъщеря)за Варшава. Стояхме на летището и чакахме да отстранят някаква минимална повреда в самолета. Естествено никой не мислеше, че е нещо важно. Пътниците са пътници навсякъде. Един грузинец през цялото време се шегуваше с изключително добро самочувствие. Ние не обръщахме внимание на ситуацията, имахме за какво да си говорим. Най-после ни поканиха да заемем местата си. Аз и съпругата ми седнахме на седалките до коридора, а Магда на средната. Зашумяха моторите, набрахме скорост и самолетът се вдигна във въздуха. След около половин час нещо изтрещя. Не беше типично. Сърцето ми се сви, но нямах право да покажа слабост, трябваше да съм силният. Самолетът започна да се снишава. Една от стюардесите се появи на вратата на пилотската кабина и каза:
- Пожарогасител! Бързо!
Каза го без глас, само на дикция, но за съжаление и аз, и съпругата ми я видяхме и прочетохме казаното. Изтръпнахме. Хванахме се за ръце. Погледнахме се в очите и си казахме:
- Обичам те! Не се бой, с теб съм!
Самолетът кръжеше над София, за да изхвърли горивото си. Най-после кацнахме и всички си отдъхнаха, но когато забелязахме, че от двете страни на пистата стоят пожарни, линейки, в гърлото ни се надигна радостен вик. Всички аплодирахме пилотите за самообладанието. Някой каза:
- Поляците са големи летци. Хитлер им е ял попарата.
Настаниха ни в хотел "Плиска". Всеки се отдаде на пиене и ядене, а аз се обадих на сестра ми, че са ни върнали обратно. Обадихме се на майка, че ще останем още една вечер, без да й разказваме подробности. На сутринта тя ни звънна да ни съобщи, че се разтревожила чак днес, защото прочела в пресата "Запалил се самолет на полските авиолинии кацна обратно на летище София".
4. Проваленият спектакъл
Беше приятен зимен ден. Трябваше да направя своя дебют в операта на Верди "Травиата". Имах вече контракт за Театър "Виелки" във Варшава, но исках да си мина ролята най-напред на родна сцена. Изнесох първия си спектакъл в Пловдив, а вторият трябваше да е в Бургас. На тамошния оперен театър основател бе моят педагог проф. Лиляна Жабленска. Но се оказа, че ръководството на Бургаския звъннало в Пловдив, за да ме предупреди, че спектакъл няма да има. Аз все пак на път за Варна минах през Бургас. Спектакъл си имаше, само моето име беше заменено с името на тамошния титуляр. Не ми е думата за конкуренцията, а за нещо, което е повече смешно, отколкото неприятно. Всеки театър има своите солисти и няма какво да се сърдя за това, че всеки трябва да изпълни нормата си. Аз бях един млад никой.
Намерих операта. Прекрасна сграда. Показах се на артистичния директор. Стана му неудобно. Явно не очакваше от мен такъв ход. Веднага ми обеща спектакъл в края на месеца - 31 януари 1978 г. Починах си у дома и със свежи сили се запътих отново към Бургас. Трябваше да пеем в Айтос. Отидох до театъра, дадоха ми хонорара от огромната за онова време сума 75 лв. (като се има предвид, че в Пловдив пях за 40 лв. на дебюта си) и отпътувахме за Айтос. Разпях се, гримирах се, облякох костюма си и не щеш ли токът угасна. Чакахме час и половина. Съобщиха ни, че спектакълът пада. Имало голяма авария. Тръгнахме обратно. Събрах се с мои приятели и прекарахме прекрасна вечер на моя сметка. Така Бургас, който ми показа непочтеността си, заплати със 75 лв. Исках да върна парите, струваше ми се, че не е учтиво, без да работиш да вземаш пари, но те ми казаха, че и дума не може да става.
5. По бели гащи
Беше преди броени дни. Дойдох за участие в "Риголето" в Софийска опера на 10 септември 2005 г. Репетиционният период бе съкратен до минимум. Направихме всичко, което беше по силите ни: режисьор, солисти, хор...
На спектакъла всичко беше много хубаво. Пеехме вдъхновено. Дойде четвърто действие. Започнахме да творим. Трябваше да вляза, да си кажа репликата на Спарафучиле и да го отмина, влизайки в къщата му. Така и сторих. След това трябваше да се прехвърля на една платформа, която извеждаше на сцената Магдалена (сестра на Спарафучиле). Скочих извън сцената, след това се прехвърлих на платформата, която возеше Магдалена, и ето, че чух звук на разкъсващ се панталон. Точно между краката ми моят панталон се беше разцепил. Не беше болка за умиране и все още не се чувствах притеснен. Лошото беше, че трябваше да съм на сцената над половин час. Стараех се да не правя излишни движения, но когато седнах на леглото на Магдалена, усетих,че нещата се усложняват. Разкъсаното явно се беше увеличило, тъй като долавях подухване в деликатните части. Завърших спектакъла. Оставаше ми само още едно обаждане, но то беше зад кулиси. Дойде една от гардеробиерките и с две безопасни игли прихвана на две места панталона. Няма да споделя колко психическа енергия ми струваше, да не говорим колко се стараех да не разтварям крака, когато се движех напред и назад, приемайки аплаузите.
Може би никой от публиката не забеляза. Но аз се притесних, защото бельото ми беше бяло. Можех да лъсна пред всички, което едва ли щеше да ми достави радост - да стана за кепазе пред публиката, която най-много ме е обичала и уважавала.
|
|
|
|
