Още един провален референдум - този за закриването на полигона "Змейово" в Стара Загора. Поредният. След несполучилото местно допитване за петролопровода "Бургас - Александруполис" и най-шумното проявление на пряката демокрация - националния референдум за "Белене". Всеки от тях има своите специфики, разбира се. Но главната причина за провала и на трите бе ниската избирателна активност. Тоест народът не се възползва от възможността да влияе пряко върху политиката, отказва да се произнесе по теми, за които с подписка е декларирал, че го вълнуват. Три поредни случая са вече тенденция. Защо се получава така?

Най-лесно, разбира се, е да обвиним хората в овчедушие. Само че не е достатъчно. Нима старозагорци наистина не се вълнуват от качеството на въздуха, който дишат? Или от собственото си здраве и това на децата им? Едва ли. Просто излязоха да гласуват активните граждани, хората с позиция и съзнание за обществена мисия. А те в България поначало са малцинство. Масата изповядва непукизъм.

Важен фактор, който предопределя изхода от референдумите е пълната



незаинтересуваност на ромските общности,



които по правило гласуват срещу заплащане. И тъй като референдумите са по-често гласуване по конкретен въпрос, за който не се харчат големи ресурси, ромите са пас. Така изначално отпадат една трета от списъчните гласоподаватели в прогресивно обезлюдяващите български градове, където циганското население представлява все по-голям процент. Същите тези общности обаче са свръхактивни по време на местни избори, когато борбата за власт и пари развързва кесиите, и така вдигат недостижимо високо летвата за признаване на резултатите от референдума - бил той регионален или национален. По закон допитването се зачита, ако в него са участвали толкова души, колкото на последните избори - съответно местни или парламентарни. Този капан бе заложен от БСП и ДПС още при приемането на закона за референдумите с ясното съзнание, че ще е сигурна спирачка пред всяко добро намерение, противоречащо на официалната политика.

Става дума за гарантирана със закон



служебна победа на всяка власт -



местна или централна - срещу народното недоволство. Отделно от това проблемът се утежнява и от големия брой гурбетчии, които никога не гласуват, но пълнят избирателните списъци. Макар никога да не са губили избирателните си права, на практика тези хора са "фантоми". Големият им брой вдига базата, върху която се изчислява избирателната активност. И ако на парламентарен вот те биха могли хипотетично да гласуват в секциите зад граница, което малцина правят, то за някакъв си местен референдум трудно биха се преместили до родината. Още един фактор, който обрича местното допитване на провал. А в днешните български градове от типа на Стара Загора около 1/3 от населението търси препитание в чужбина.

Малцината останали пък са допълнително обезсърчени от непреодолимия праг за признаване на резултатите от референдума, който обезсмисля всяко демократично усилие и го превръща в чиста загуба на време.

Ако към гореизброените причини добавим и



отсъствието на информационна кампания,



какъвто май ще се окаже случаят в Стара Загора, където решението и подготовката за допитването минаха почти незабелязано, резултатът е този - близо 20% активност при участвали 47.9 на сто на последните местни избори. От 20-те процента старозагорци, отишли до урните, 95% са поискали да се затвори полигонът "Змейово", който от години трови местното население. Но всичко това е без значение при сегашните законови правила.

Важен демократичен тест за новата власт с претенции за "отвореност" и "прозрачност" ще бъде промяната на порочния закон за референдумите, който обрича на неуспех всеки порив на гражданите сами да определят политиката. Особено важно е да се свалят непреодолимите бариери за признаване на резултатите, както и броят на необходимите подписи за провеждане на допитване, който е по силите само на добре структурирани партии, но не и на неправителствените сдружения. Ако новата власт наистина желае да се отвори към хората, в което настойчиво ни уверява, да спре имитационните мероприятия в парламента и да се заеме с ремонта на закона, който ще позволи на гражданите да бъдат неин коректив.

Политиците трябва да са наясно, че когато спъват пряката демокрация, неин естествен и спонтанен заместител стават уличните протести. Ако ли пък още не са разбрали този важен урок от февруарската антимонополна революция, той рано или късно ще им бъде припомнен.