На 15 септември синът ми тръгва в първи клас. В същото училище, в което преди 70 години е бил първокласник дядо му. Училището е на 120 години и слава богу изглежда ремонтирано и поддържано. Подчертавам "ремонтирано", а не "реновирано" - разликата е огромна. Ремонт означава да запазиш старата вещ, без да я преобразуваш, за да й дадеш още години живот. Да ремонтираш е периодично да пререждаш внимателно старите стогодишни улични павета в правилни полукръгове, за да запазиш автентичния градски вид. Да "реновираш" означава да изтърбушиш улиците и да ливнеш асфалт отгоре, за да стане "по-чистичко". Ремонт означава да инвестираш и да поддържаш старото заради традицията, заради културните натрупвания. Да реновираш означава да минеш с трещящ багер през старите мърляви метални пазарски сергии и на тяхно място за "по-чистичко" да плеснеш евтинко пластмасово амурче. Ремонт правят цивилизованите хора в градовете с традиции, реновират варварите.



Ремонт правят в Лондон, Париж, Виена, реновираме в София



Училището, в което ще учи синът ми, поне външно е резерват на стара градска култура - такива в София останаха едва няколко, но поне все още ги има в централната градска част. Седемгодишното ми дете изобщо не го осъзнава, но всеки ден ще вижда красива старинна сграда, ще отваря масивни дървени врати с красиви дръжки, ще учи с мисълта, че някога по тези дървени перила се е пързалял дядо му. И някак без да се усети, в главата му ще се запечатват красиви картинки и съзнанието му ще се формира по определен начин. За мен това е важно.

Крехката градска култура в България - изобщо нямам предвид само София - не успява да устои на селяндурския напън, на лошия и евтин вкус. В България опазването на традициите стига до конфекционните червени покривчици по битовите механи и гледжосаните солници по масите - шарена сол и черен пипер. Ако и



някой гайдар, облечен в силонова риза с шевици, надуе с всичка сила гайда



в ухото ти, отвсякъде сме опазили българщината. 45 години соцживот - 45 години възхвала на пролетарската култура, мечти за евтинки и кичозни трофеи: намигаща японка - картичка, керамичен слон - поставка и вещ с неясно предназначение от Либия.

Скоро отворих буквара си, издаден от "Народна просвета" - 75-а година. Имената на децата са Лило, Цено, Нешо и пр. Описани са единствено кошари, трактори, оран и тъкачки. Няма друго. Няма писатели, учени, музиканти или други подобни лигльовци. Резултатите от 45-те години култивиране на пролетарската естетика са грозотии като НДК в София и разпадащия се паметник пред него, тенекиените парапети по мостовете, смяната на паважа с нискокачествен асфалт на кръпки, абсолютно безогледното разрушаване на стари красиви сгради с благословията на общината, за да могат да бъдат заменени с чистички блокове.



Резултатите на тази варварщина продължават и към днешния ден



В края на миналата година в началото на централната улица "Витоша" лъсна нелепо подиумче, покрито с боклучави жълти и червеникави плочки (вече разместени). Наредени фалшиви и евтини лампиони от грозни по-грозни. Подобия на пейки от монтирани върху тухли дъски. Ама "чистичко" било, да сме го видели от хубавата му страна... съжалявам, няма такава. Навремето "Витошка" беше покрита с големи гранитни павета. Реновиращият башибозук ги изтърбуши и ги отнесе по вилите. После ливнаха отгоре асфалт, после тук-таме бетон. Сега булевардът се покрива с отвратителна "чистичка" настилка, която при първото застудяване ще се превърне в ледена пързалка. Ако бяха оставили и преподредили стария прекрасен паваж, можеха да оставят стария трамвай, като по него пуснат старинни мотриси, дори само като атракция, ако... Ама не - сега ще бъде "чистичко".

Друга нова градска прелест - паметникът на "Св. Патриарх Евтимий" и градинката зад него. Гранитни пейки, което само по себе си е малоумие, представляващи просто наредени блокчета, саксии квадрати, оградени просто с одялкани кубчета. Грозно, ама за сметка на това скъпо - изхарчени са четвърт милион лева. Направо не е за вярване, че за да се запазят автентичните и красиви градски части на стара София, са необходими рицарски битки срещу инвазията на "чистичкото". Битки за ул. "Цар Иван Асен II", битка за Женския пазар... Това култово градско място също предстои да падне жертва на "чистичкото". Общината не провежда честно обществено обсъждане. Предвидената колосална сума за ремонт не включва в себе си ремонт на околните сгради, чиято красота и до днес личи въпреки олюпените и полуразрушени фасади.



Това не е просто срамота, то е грехота!



Някога на нашата улица са цъфтели бадемови дръвчета. Цялата улица "П. Парчевич" от двете страни, от първия до последния номер, била засадена с бадеми. Напролет - розов уханен коловоз. Е да, ама бадемите изискват грижа, живеят 30-ина години и после, да не дава господ, трябва да се напънеш и да засадиш ново дърво. С моето детство от улицата си отиде и последното бадемово дърво. На негово място дори не засадиха нищо, досега зее квадрат засъхнала пръст - крайпътна кучешка тоалетна. Традиции ли - айде сега глезотии, дядо ти само красоти е гледал... Останалите бадеми са сменени за "по-чистичко" с дървета тип плевели, които виреят, без да изискват особена грижа, грозни и трайни. Те не цъфтят, не съхнат - екстра работа. Най-чистичко, разбира се, би било с бетонни колчета, ама айде от нас да мине. Няма грижи, но няма и повече пролетни розови дървесни експлозии, много е "чистичко".

Накрая ще разкажа история за моето училище - илюстрация на всичко това, което се опитах да кажа по-горе. Илюстрация на нашия упадък и реквием за умиращата духовност. Моето училище е най-старото в София, намира се в самия център на града. Когато аз тръгнах в първи клас, в двора му растяха огромни дървета, зад които се криехме и играехме на "панделки". Основите на сградата бяха от сив цепен камък - не от онзи облицовъчния, а истински големи и масивни каменни блокове. Училището имаше библиотека, голяма и прекрасна... Другарката ни заведе в нея още в първия учебен ден, а първокласният ми спомен е за влизане във вълшебен замък - помня приглушената светлина, старите стогодишни лавици, пълни с книги, които тогава ми се струваха високи кули,



помня миризмата на прах и книги, опушените стъкла, старите картони,



в които ни записваха, подредени в дървена картотека в десетки малки чекмедженца с ковани старинни дръжки. В библиотеката свещенодействаше другарката Арабова, а накрая за награда ни показа най-старите книги, завещани от основателя на училището - дарил цялата си библиотека. Стари дебели томове в кожени подвързии, надписани със златни надписи - изпратени преди 170 години от Русия, от човек, който нямал деца, но дарил всичко за българските ученици. Не помня думите на нашата учителка, но прекрасно помня какво страхопочитание изпитахме всички ние, стреснати и ококорени дребосъци. Не смеехме да шукнем и макар и за половин час ужасно ни се дощя да сме страшно умни и да сме прочели де що има книга на земята. До един се записахме в библиотеката и победоносно излязохме с поне два трофея.

Днес старите дървета в двора са отрязани до дънер като опасни. На тяхно място няма да бъдат засадени нови, защото в дворовете на българските училища вече не може да има дървета. За "по-чистичко" вероятно ще метнат една две кофи асфалт - хем дворът щял да се разшири. Прекрасните дялани камъни в основата на училището са боядисани в ярко розова блажна боя. Честна дума! А библиотеката... библиотека просто вече няма. На нейно място има лавка (прекрасна дума впрочем). Няма ги старите лавици, няма ги книгите, няма я картотеката с вълшебните чекмедженца. На тяхно място има хладилник с газирани течности и пластмасови стелажи с опаковани Е-та и натриево глутаматни произведения. Доста е "чистичко".