Те са добре изучени неща, има стотици изследвания по въпроса. Има и стотици тайни служби, които осъществяват или се опитват да осъществят политически инженеринг, колчем усетят, че се рои народ, готов да излиза по стъгдите. Въпреки че основните схеми на развитие са едва няколко, то участниците са винаги нови и винаги вярват в уникалността на своя бунт. Ако не съдържаше потенциална и реална трагика, въпросният повтарящ се бунт щеше да е една от най-забавните исторически тавтологии на този не особено изпедепсан като стилистика свят. Както е един от главните му двигатели.

Какво имам предвид под "забавен"? Ами ето, сирийският министър на информацията Омран ал Зохби обвини министър-председателя на Турция Реджеп Тайип Ердоган, че "тероризира своя собствен народ". И ни повече, ни по-малко го призова



да подаде оставка



"Исканията на турския народ не оправдават това насилие и ако Ердоган е неспособен да използва ненасилствени методи, тогава той трябва да се оттегли", подчерта Зохби във връзка с вълненията в Истанбул.

Нормално е, че Сирия, в която загинаха хиляди, в която трещят оръдия, която бе постоянно упреквана от Ердоган, че си изтребва народа, отвръща по този начин. Наистина би било смешно, ако не течеше кръв. Бунтът срещу нашите, тук и навсякъде, винаги е дело на "шайка лумпени, банда кресльовци, чужди наемници, терористи, наркоманчета...". А бунтът, който поддържаме, винаги е дело на "справедливо въстаналия народ", на "демократичните маси", на "борците за свобода", на онеправданите граждани, чието търпение се е изчерпало, и т.н. По първия начин говорят медии и политици с по-имитативни демокрации. По втория говорят по-ошлайфани лидери. То не променя същността. Същността е сблъсък на външни и вътрешни сили. В Сирия например от много месеци чужденци се бият и на едната, и на другата страна, а въпросът с риториката, тоест кой е крив и кой е прав, е дело единствено на военното надмощие и големите геополитически играчи.

Изобщо кой е крив и кой е прав в тази хем една и съща, хем все нова и обсебваща вниманието ни игра е - уви - просто. Политически е прав този, който победи. Точка. Други критерии няма. Кой е прав морално е друго и сложно нещо, но ние сега гледаме в политическото, защото сме вестник, а не сборник с проповеди.

От тази гледна точка доста се дивих на една жена от площад "Народно събрание", която, попитана оня ден защо протестира, отвърна: "Защото не съм парламентарно представена." За жал не бе разпитана по-подробно. Би било поучително. Но и така вариантите са два: 1) Не е парламентарно представена, защото не е гласувала. Вижда ми се по-малко вероятно. 2) Не е парламентарно представена, защото е гласувала, но избраната от нея политическа сила не е преодоляла 4-процентната бариера.

Независимо дали е първото или второто, то, извинете, публичното й негодувание е знак. И доказателство



за детската емоционалност



на политическата ни улица. Помня, когато бях на 5, как ревах една вечер, защото леля ми не щеше да ми купи едно от ония автомобилчета, които се движеха с педали. Видях такова на улицата у едного пишлегара и ревнах: "Искам и аз!". "Първо, нямам пари" - отвърна ми тази достойна жена. Аз все по-силно ревях и настоявах. "Второ, сега е 9, нито един магазин не работи" - продължаваше тя хрисимо. Тези доводи само ме разпалваха - вече се дерях. Третата реакция от нейна страна трябваше да е немедлено педагогическо внушение с помощта на теорията на г-н Шамаренко, но леля ми беше (лека й пръст) прекалено добра, за да постъпи по тоя правилен начин. Та се видя в чудо жената, преди да ме зареже след половин час кротки аргументи. И да зачете книга. Аз продължих да рева и ревах цял час, докато прегракнах, пресипнах и накрая замълчах по неволя - по своему удивен, че ревът не е чудодейното и всемогъщо оръжие, което смятах, че е.

Да протестираш, че не си парламентарно представен, е горе-долу същото. Имаш ли право? Да протестираш и да ревеш? Имаш, щом правото на протест е свещено. Протестирай, но не ми пречи да чета книга; ерго - не ми запушвай улицата, не ми викай в ухото, защото аз имам право да те упрекна в глезене. Или в обикновена глупост.

Да предположим обаче, че протестираш и не се уморяваш. А го прави методично и равноускорително, привличаш поддръжници, непрестанно покачваш напрежението. Накрая дори аз, заплеснатият в книгата, я захвърлям и се нареждам до тебе възторжено с възгласа "Венсеремос, камарад!". Така дочакваме момента, в който "парламентарно представените" не издържат, отиват до магазинчето с автомобилчетата, затропват по вратата, събуждат пазача или счупват витрината, за да ни връчат - Автомобилчето на въжделенията, мечтата, властта...

Както вече казах, чисто политически



винаги е прав победителят



В САЩ, в Русия, в Сирия, в Турция, в България - навсякъде. Тоест въпросът е на страст и търпение. Само че тази сентенция се родее опасно с една друга, чийто автор май беше Макиавели. "Лоша власт е само недостатъчната", твърдеше този циничен мислител.

Ако не съм ясен, да поясня - автомобилчето никога, никога не е за всички.