Всяко ново правителство започва работата си в среда на оптимизъм и очакване от страна както на бизнеса, така и на повечето граждани. Подвластни на възприемането на държавата като първоизточник на всичко добро и лошо в икономиката, тези нагласи са логични. Когато кандидатът за премиер пък обяви краткосрочни мерки, те стават обект на незабавен анализ, подкрепа и/или критика.

Не трябва обаче да губим от поглед "големия въпрос" - защо икономиката ни създава в пъти по-нисък продукт и доходи от развитите европейски страни? Ако спазваме темпото от последните 15 години, доходите ни ще стигнат средното равнище за ЕС след поне 40 г., а това едва ли е успокояващо за българите. Вече четвърта година нямаме създаване на работни места и растеж - как може да се промени това в следващите години? Отговорите не са лесни и със сигурност изискват сериозни реформи.

Да започнем с пазара на труда и да се запитаме дали само кризата е виновна за безработицата и защо в бизнеса има, макар и слаб, растеж, а работни места не се създават. Да, финансовата криза допринесе много, но България и преди това имаше проблем с



ниския дял заети хора в трудоспособна възраст



Сега например той е 59%, докато в Холандия е 75%. С други думи, ако работехме като холандците, щяхме да имаме още 800 хиляди заети.

Над 80% от висшистите работят, но от хората с основно образование заетост намират едва 27%. А от тези с начално или никакво образование (т.е. неграмотни) работа имат само 15%. Включването поне в средното образование е почти абсолютна предпоставка за излизане от бедността и безработицата. Но нещата не трябва да спират дотам. Професионалното образование и университетите сега създават палитра от специалисти, разминаваща се с търсенето на пазара. В България 4.7% от студентите учат точни науки и ИТ, докато в ЕС този дял е 9.3%, а в Германия - 12%. В такава среда преквалификацията е неизбежна необходимост и неслучайно си имаме оперативна програма, която харчи милиони средства на европейския данъкоплатец. Но в България едва 1.5% от възрастните участват във всеки един момент в обучение или тренинг, при 9% средно за ЕС. В скандинавския "социален рай", където според митологията на българите имаш работа до живот и всичко е подсигурено, този дял е 25-30%. Казано иначе, в произволен ден ще намерим един от трима или от четирима възрастни датчани или шведи в учебна зала.

Разбира се, държавата не прави особено лесен и живота на работодателя, който е притиснат от минимални осигурителни прагове, колективни трудови договори, десетки същински или чисто формални изисквания за безопасност на труд и други подобни ограничения. Те на практика отблъскват всекиго от идеята да наеме хора легално. Трудовото законодателство е



пълно с идеологически обусловени ограничения



за "закрила на работника". Резултатът е, че малко хора изобщо биват наемани. Сред младежите до 24 години едва 1% работят почасово - при 49% в Холандия и 36% в Дания. Защо у нас не се получава? Защото е нужна свобода и гъвкавост, така че работодателят да не се притеснява да наема младежи без квалификация и опит. От друга страна, митът за "експлоататорския капитализъм" се разбива например от факта, че у нас 18% от заетите работят в събота - при 29% в иначе "лява" Франция.

За да има каквито и да е работни места, са нужни инвестиции. Иначе ще създаваме заетост за "оператори" на метли и лопати. Нужни са машини, оборудване, технологии - а за целта трябва натрупване на капитал. В бедна страна като нашата вътрешният ресурс не е достатъчен - независимо от редица мнения, че българите имали много натрупано богатство. За сравнение, само частните пенсионните фондове в страни като Дания, Холандия, Австралия контролират капитал, равен на икономиките им. За България това биха били 80 млрд. лева само за пенсии. А това е ресурс, който може да се инвестира в големи и дългосрочни проекти. И разликите се виждат - в България годишно се инвестират средно по 2800 евро на всеки зает, а в Германия - по 12 000 евро. Миналото ни показва ясно връзката инвестиции-растеж-доходи. За последните 10 години в индустрията са вложени над 55 млрд. лева, като добавената стойност е нараснала 3 пъти, а износът - 4 пъти. И това - въпреки кризата. Но няма как да има високи инвестиции без приток на външен капитал. За последното десетилетие привлякохме 37 млрд. евро, а за последната година - едва около милиард и половина. И разликите в растежа са очевидни.

Инвестициите обаче се влияят от широк кръг "фактори на средата". Само един от тях е "електронното правителство", или изобщо - скоростта на административните услуги. Трябва да се прави обаче ясно



разграничение между "услуга" и "регулация"



- защото доколкото издаването на справка или извлечение от някой регистър е услуга и там разликата е дали я получаваш онлайн или губиш един ден на гише, то при "регулацията" става въпрос за възможността държавен (или общински) орган изобщо да спре инвестиционното ти намерение. Да вземем строителството - защото всеки цех или завод, преди да има машини и работници, трябва да построи сграда. В България процедурните стъпки са 3 пъти повече от тези в Швеция (или Нова Зеландия).

Съдебната система намира публично отразяване почти изцяло като институция за борба с престъпност и корупция. А се забравя, че една от ключовите й функции е защита на собствеността и договорите. За да има инвеститори с дългосрочен хоризонт, те трябва да могат да разчитат на съда за разрешаване на спорове както справедливо, така и бързо. Ако вземем обикновена фирма, която изпада в несъстоятелност, при спазване на всички законови срокове (с възможностите за отлагане и обжалване) процедурата ще отнеме над 3 години, а само задължителните такси ще са над 10% от стойността на активите. И това - без да допускаме съзнателна недобросъвестност на длъжника или документни измами. Едно типично търговско вземане, отново ако се следва буквата на закона, може да се събере за 560 дни, а държавата и съдебните изпълнители ще приберат общо 24% в такси. Това са оптимистичните сценарии, когато няма "кухи" фирми, подкупни магистрати или откровени измамници.

България е отворена икономика - зависи както от инвестиции отвън, така и от възможността да продава продукти навън. Затова надеждите за някакво магическо измъкване от кризата само с вътрешни ресурси са неуместни. По време на бума годишният приток на частни чужди инвестиции надхвърля повече от 8 пъти годишните инвестициите с еврофондове (при доста активно усвояване последните 2 години). В България за година се внасят и изнасят стоки и услуги за 108 млрд. лева. Външната търговия за България е 135% от икономиката, а за Франция е едва 57%. Износът само на фирмите за софтуер и ИТ обслужване е по-голям от целия бюджет на социалното министерство.

Всичко казано предполага, че новото правителство трябва да погледне отвъд краткосрочните си обещания и отвъд дългата редица оплакващи се, и да започне да решава структурните проблеми, като отчита реалното състояние и характерните черти на бедна и догонваща икономика като българската.



------------------------------

ОЩЕ ФАКТИ ЗА РАЗМИСЪЛ

-----------------------------

В България заети са едва 59% от хората на възраст 15-64 г. при 64% средно за ЕС и 75% в Холандия.

У нас 51% от мъжете на възраст 55-64 г. имат работа. В Швейцария са 80%, в Германия - 68%, в Естония - 60%.

Работникът взима 66% от разходите на работодателя за труд, останалото отива в държавния бюджет.

Само 11% от финансовото богатство на домакинствата в България е спестяване за пенсия - при 50% в Холандия.

Годишните социални разходи у нас са 14% от финансовото богатство на домакинствата, в Швеция са само 7%.

Вносът на инвестиционни стоки в страната ни за последните 12 месеца е 17% по-малко, отколкото през 2008 г.

На един зает в България годишно се инвестират 2800 евро в основен капитал, в Германия - 12 000, в Швеция - 17 000.

Инвеститорите в България минават през 21 административни стъпки при одобрение на строеж (в Швеция са 7).

През последните 12 месеца са издадени разрешения за строеж на жилища с обща площ 1.5 млн. кв. м - минус 81% спрямо 2007 г.