|
| --- |
Файло може например да смени чудесното си име с нещо по-неуловимо. Писателят AM Хоумс е пионер в това отношение. Само пробвайте да го потърсите в "Гугъл" - am homes, и търсачката ще ви изплюе милиарди скучни американски страници за къщи вместо напредничавата литература на Хоумс. Но Хоумс много е мислил по въпросите на личното пространство, написал е цяла пиеса за най-известния отшелник на днешния свят - Джеръм Дейвид Селинджър, и даже се намира в завидната позиция същият този най-известен отшелник да го заплашва със съд.
Хоумс съвсем не е единственият, когото трудно ще намерите в интернет. Това е особена мода сред групите например. Да вземем момчетата от !!! - нюйоркска банда. Устно им казват "шик-шик-шик" или "чук-чук-чук", понеже феновете явно се затрудняват с "удивителна-удивителна-удивителна". Мениджърът на тази група трябва да си е оскубал брадата от яд. Както и колегите му от Merchandise (както на английски се казва на всички сувенири с логото на групата). Момчетата от Merchandise сигурно са големи сатирици на търгашеството в музиката.
И така, добре дошли в шикозната анонимност - другата страна на онлайн ексхибиционизма. Само недейте да се побърквате - анонимността може да е на мода, но е много кофти бизнес модел. Моята собствена фолк група - XXX Porn Site, съществува от години, но все още не е открита за широката публика заради подвеждащото име. Има поне няколко групи, кръстени просто Момичета (и поне една от тях е само от момчета) и всяка от тях се е тръшкала, че с това име
никой не може да ги намери
в интернет.
В светлината на последните разкрития за повсеместното подслушване чрез секретния американски проект Призма може би всички трябва да станем анонимни. Да не забравяме и денонощния порой от харесвания, приятелства и статуси - от него не просто е редно да бягаме, ами направо трябва да оттеглим и собствения си стахановски труд от всякакви фейсбуци, туитъри, инстаграми, които трупат милиарди на наш гръб. "Днешната интензивна култивация на всеки личен профил е вързана с порива непрекъснато да произвеждаме и обновяваме статуса си - казва Гиърт Ловинк, професор по интерактивни медии в Амстердам и автор на "Интернет мрежи без кауза - критика на социалните медии". - Трябва да туитваш, да си във "Фейсбук", да отговаряш на имейли. Непрекъснато си принуден да си активен онлайн - тенденция, която според някои води до т.нар. интернет психопатология."
Не че Марк Зукърбърг е лошият герой в тази история. Социалните медии променят начина, по който общуваме с хората. Или както пише Малкълм Гладуел, "в хлабавите връзки има особена сила. Нашите познанства - не нашите приятелства - са най-големият ни източник на нови идеи и информации. Интернет ни помага да експлоатираме силата на тези далечни връзки с удивителен успех. Мрежата е страхотна среда за разпространение на иновации, интердисциплинарно сътрудничество, свързване на продавачи и купувачи, както и за логистиката на запознанствата". Разбира се, Гладуел не е еднозначен към този феномен. Неговите евангелисти, казва той, допускат една огромна грешка - те не забелязват разликите - според тях приятелят във "Фейсбук" е същият като истинския приятел.
От друга страна, мечтата за онлайн анонимност
възражда старата романтична надежда,
че можем да изчезнем като Селинджър, от един безчувствен свят, който е обречен да се пречка и да хвърля сянка върху истинската ни същност. С други думи - по-добре анонимност, отколкото измамността на новия социален живот.
В най-лошия случай интернет изолира човек от самия него. Това е стара тема - идеята, че индустриалното и постиндустриалното общество налагат фалшиво съзнание върху невинните, придобива ново звучене в информационната ера. Неслучайно мемоарите на Силвен Тесон "Утехи в гората" за един мъж, който решава да живее като отшелник в Сибир за шест месеца, са бестселър. Само че забележете - шест месеца са достатъчни. Сетне трябва да се завърнем у дома, да проверим имейла, да пуснем снимките в Инстаграм, да обновим статуса си във "Фейсбук", да изгледаме каквото сме си записали на хард-диска и да намерим литературен агент за издаване на мемоарите.
Тоталитарната визия за интернет изглежда модерна, но едно време се смяташе за нещо добро. През 30-те години на миналия век Хърбърт Уелс пише за "световен мозък", в който "цялата човешка памет ще бъде достъпна за всеки човек". Днес може би разполагаме с този световен мозък и той се казва "Гугъл". Сега, когато толкова обичаме да препрочитаме Оруел (продажбите на "1984" скочиха над 30 пъти след скандала с "Призма" и вътрешния човек от ЦРУ Едуард Сноудън, същият роман вдъхновява и плакатите по нашите протести), звучи съвсем по оруелски предупреждението на професора от Оксфорд Виктор Майер-Шонбъргър: "Съвсем буквално
"Гугъл" знае повече за нас,
отколкото ние самите си спомняме".
През XIX век Джереми Бентам измисля паноптикум - модел на затвор, в който пазачите ще могат да наблюдават затворниците, без те да знаят дали някой ги гледа. През XX век Мишел Фуко твърди, че моделът на паноптикума е използван по-абстрактно, за да упражнява контрол над обществото. През XXI век Майер-Шонбъргър твърди, че паноптикумът вече се простира през времето и киберпространството, и ни принуждава да се държим така, сякаш сме наблюдавани дори когато не сме.
В книгата си "Изтрий: добродетелите на забравата в дигиталната ера" Майер-Шонбъргър изтъква, че дигиталната революция прави много лесно запаметяването на всичко - пияния имейл до шефа, кривата снимка във "Фейсбук", без спасителната и благосклонна призма на забравянето.
Поразителното в мечтата на Фийби Файло обаче е друго - тя говори за онлайн анонимността като за шик, с други думи, тя вече е нещо като модния Свети Граал. И ако е права, а тя обикновено е права за такива неща, то тогава имаме нужда от революция не само в начина, по който мислим за социалните медии, но и в икономиката. Марк Зукърбърг за първи път позволи висок статут да се поддържа със социален, а не с реален капитал. Положението във "Фейсбук" обществото не зависи от парите.
Но ако този модел на човешката стойност според социалните мрежи се срути, пропада и идеята, че колкото си по-видим в интернет, толкова по-висок е твоят статут. Обратното, в новата икономика прекомерното ти самопредлагане на онлайн пазара понижава твоята пазарна стойност. Другояче казано, въздържанието, невидимостта ти покачват акциите.
До вчера това не беше така. Ако например се казваш Стивън Фрай (британски комик - б.р.) и току-що си пристигнал в Санкт Петербург, първо се настаняваш в хотела и туитваш гледката от Нева и
сетне си разопаковаш четката за зъби
Правиш инвестиция - даваш личния си живот в замяна на високия статут да те следват непознати хора. Новата мода на анонимността преобръща това - високият статут вече е вулгарна самозаблуда.
В тази модерна анонимност има философски парадокс. Ако е шик да си анонимен, как всички ще разберат, че си шик? Как ще докажеш статуса си, ако не го изразяваш? Да си на мода, означава поне да си видим или забележим. Истината е, че търсещите анонимност не искат да са шик въобще. Напротив, те звучат като някакви диворасли либертарианци - онези, които мразят правителството и смятат данъците за безскрупулни. Те предупреждават: ако искате да сте невидим в интернет, трябва да сте готови да премълчите всичко, което не искате да видите на първата страница на вестниците. А отношението ни към интернет трябва да се нормализира до отношението, което проявяваме към другите технологии - нали вече не се прехласваме по прахосмукачки и хладилници.