Според различни изследователи към днешна дата българският преход би трябвало да е завършил между 2 и 4 пъти, но реториката на партии и протести продължава да звучи - сякаш така и не сме напускали зората на 90-те. Междувременно обаче цяло едно поколение се е родило и пораснало, а към политическите промени в България погледа си са насочили и историците.

"В миналото беше залегнало едно убеждение, че трябва да умрат последните живи свидетели, за да се превърне едно събитие в история; други казват да минат 50 години, други - 100. В рамките на един човешки живот се проектира превръщането на едно събитие в история, но това е представа от XIX век, когато времето тече много по-бавно. Днес, когато събитията се развиват по-бързо, отколкото можем да ги осмислим, процесът на превръщането на настоящето в минало и в история е много по-бърз", смята ръководителят на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" доц. Михаил Груев. От три години заедно с екипа си той работи по проекта "Преходът - гласове, образи и памет".



Трите неверни разказа



Според автора на учебници и дългогодишен преподавател по история Александър Кертин към българския преход има три гледни точки, които обслужват различни политически сили. Те намират основание в отношението към стария режим, а даже и в периода преди установяването на комунистическа власт в България.

"Едната е на наследниците на комунистическата партия. Тя търси да обоснове тезата, че по времето на социализма е имало диктатура, но в същото време творческата енергия на народа е била насочвана към собствените му интереси. Десницата доказваше противоположното - това е десницата, която се обединяваше около една ретроутопия. Тя показваше преддеветосептемврийска България като страна, която е можела да реализира своя потенциал, но войната й е попречила", обяснява Кертин.

Отнесени към прехода, тези два разказа изграждат коренно различни картини. "Единият показва несъстоятелността на политики, които са водени тук, или пък несъстоятелността на идеи, които са били дадени отвън и са били реализирани неумело, наивно или без оглед на интересите на обществото. Другият е, че преходът е започнал неправилно, защото е имало двроцов преврат вместо истинска демократична нежна революция. Дворцовият преврат води до трансформирането на политическата власт в икономическа и тя се запазва до момента", посочва Кертин.

На фона на противоположните и чисто политически гледни точки на "синия" и "червения" елит има и трети разказ: "Една народна гледна точка. Тя се проявява най-вече по форуми и сайтове, в които пишат обвързани със семейно-фамилната си история хора. Те повтарят спекулативни схеми с аргументи от типа "дядо ми каза" и т.н."



Практика на конспирацията



Според доц. Груев двете политически интерпретации накрая са се срещнали в разказа за проваления преход, който днес е доминиращ: "Даже и да е бил нещо добро изначално, накрая се получи нещо лошо".

В продължение на три години той заедно с историци, социолози, етнолози и политолози провежда стотици интервюта с хора от градове и села в България. Обект на интерес в "Преходът - гласове, образи и памет" са по-важните хора в населените места: приспособяващата се средна номенклатура, появилите се и изчезнали впоследствие публични фигури и протодисиденти, политически лидери, икономически актьори на прехода и други.

Първият извод от изследването е, че конспиративната версия за прехода е станала доминираща в обществото: "по някакъв начин промените най-напред са договорени на най-високо ниво и на един втори етап тази договорка между Горбачов и Буш след това е сведена до една договорка между комунистите и опозицията, в частност между Луканов и дисидентите".

Доц. Груев посочва, че българинът по принцип има склонност към конспиративни теории и търсене на външния враг. Това води и до усещане за едно неслучване на прехода: "Това се дължи на разминаването в хоризонта на очакванията на голямата част на обществото и мизерията на постигнатото. Не е ясно какво точно българското общество си представя като трансформация, защото то по принцип не е склонно да вижда проблемите в себе си и това подпомага търсенето на външна причина за собствените неуспехи и неуредици."

Вторият извод от изследването е, че нашето общество не е било убедено в края на 80-те, че комунизмът е изчерпан. В това се корени и носталгията по соца в наши дни. "Ние имаме много латентно гражданско общество в края на 80-те години. Средният българин не е осъзнал комунизма като излишен, още по-малко като зло. Тук няма значими вътрешни двигатели на промените в страната", посочва доцент Груев.

Той припомня също, че българският преход е органично свързан с предишния режим. "Главните актьори по места, били те условно "комунисти" и "седесари", всъщност са хора, които по някакъв начин са свързани със стария режим, по някакъв начин произтичат от него и емоционално му принадлежат", коментира доц. Груев.



"Другари, назначавам ви за..."



Имаме един парадокс: самата соцносталгия се мисли като една далечна жалба по сигурност и по нормалност, ако щете. От друга страна, когато се опитаме да установим какво стои зад това, всъщност виждаме, че това, което се мисли като преход, е организирано и извършено от хората на предния режим - били те номинирани за дисиденти или бизнесмени", отбелязва историкът.

Той припомня, че у нас може да е имало Кръгла маса по полски модел, но в оригинал тя е била резултат от гражданската активност на общество и интелигенция и чрез нея е бил зададен дневният ред на оттеглянето на комунистите от властта. В България, поради липсата на дисидентска традиция, "номинирането на опозицията, която да седне на тази Кръгла маса, всъщност беше направено от самата комунистическа партия", обяснява доц. Груев.

Номенклатурният елит успява да се ориентира много бързо: "Резултатите от интервютата показват, че даже хора, които са били далече от кухнята на голямата политика, са разбрали логиката и смисъла на тези промени и голямата част от тях са ги разбрали в своя полза, като са се адаптирали."



Сиво безвремие



"Аз мисля, че никой от разказите за прехода не е взел превес и това се обективира в резултата от изборите. Той е израз на дълбока криза, на неспособността ни да осмислим миналото и да го преодолеем чрез самопознание. Изглежда, оттук нататък ще имаме италиански политически процес - след Втората световна война през няколко години правителствата се сменят, без да са изкарали мандата си", обяснява Александър Кертин.

Доц. Михаил Груев насочва вниманието към един уж отговорен въпрос - кога свършва преходът: "В последните месеци на протестите цялото публично говорене за тези 23 години беше като за нещо единно. Не като за минало, а като за част от настоящето. Общото убеждение е, че преходът не е приключил, а цялата академична наука твърди, че по формални причини и критерии това трябва да е станало най-късно през 2007 г. Последните събития показват как преходът се мисли като нещо продължаващо, което непрекъснато ни преследва и не можем да се откъснем от него."



Как ще го учим?



Александър Кертин не смята, че интерпретациите на прехода ще стигнат до учебниците по история. Според него авторите се задоволяват с хроникирането на периода и избягват поставянето на оценки на действия и личности.

Доц. Михаил Груев на свой ред посочва, че обясняването на прехода в учебник може да бъде доста трудна задача. "Става въпрос за такава гигантска и бърза трансформация, каквато до този момент човечеството не познава. Няма книга и рецепта, която да е описала трансформацията на комунизма отново в капитализъм. Марксистката теория описваше обратното като еднопосочен път. В този смисъл няма теория и няма алгоритъм, който да е предвидил това и да го е описал", смята той.



Изходът е в образованието



"В момента аз не виждам някой да се е загрижил за това учениците да придобиват чрез училището гражданска образованост. Нашите ученици нямат дори необходимото правно образование, което в други страни се получава доста рано. Затова е възможно да се възпроизвежда определен тип манталитет", коментира Кертин възможността младото поколение да повтори грешките на родителите си.

На неговото мнение е и доц. Груев: "Съвременната история след падането на комунизма трябва да бъде преподавана като гражданско образование на ценности на състояли се и несъстояли се възможности и на демокрация. В края на краищата да води до житейски изводи за младите хора - за разликата между онова, което нормативната уредба (в т.ч. конституцията и законите) предвижда и разминаването му с реалността. Гражданското образование трябва да е абсолютно задължителен предмет в българското училище."

"Наличието на будно гражданско чувство е единствената рецепта срещу самозабравили се властници, срещу крадливи политици и всичко, което възмущава младите хора", категоричен е доц. Груев. (Със съкращения)