Очевидно протестите срещу днешното правителство будят не само различни чувства, но и различни спомени. Спомените са свързани най-вече с вълненията от началото на 97-а. Появяват се забравени активисти на бунта, обясняват нещо от екрана, търсят връзки и аналогии със сегашните размирни софийски вечери. Овехтял е този спомен, остарели са лицата, някои опоскани и смалени, други просто затлъстели, вероятно и непонятни за младежите, които търсят себе си в днешното движение. Така и трябва да бъде, вярвам аз, нелепо ще е да се търси промяна с мотивите и идеите на едно попарено в порива си поколение, употребено и подиграно от собствените си водачи. Възможността някой да си послужи с надеждите и възторзите за своите си гаднички цели виси във въздуха и през тези седмици, но този път тя е осъзната, през цялото време отблъсквана и отказвана от площадите, партиите са предупредени да не приближават, но както партиите умеят да кимат и да се преструват, никой в България не го може.

През онази далечна зима с Недко Благоев стояхме на спирката на автобус 306 в "Младост 2" и тихо псувахме актуалното събитие. Не от онези събития, които се разиграваха пред парламента, а онова, което се беше случило на това място в тъмната част на денонощието. Някой бе отрязал краката на металната сушина на спирката и я бе отнесъл. Очевидно с кран - калта наоколо беше изровена от огромните му гуми. В онова време



възмущението у хората не беше тъй прекипяло като днес



и коментарите бяха груби и цветисти. Някакъв човек с огромна ушанка се здрависа с Недко и извади портфейл: "Търсих те да ти върна пари, но беше излязъл. Вчера бях на митинга и ми дадоха десет марки. Утре ще ти донеса още десет." Недко нищо не рече, пусна банкнотата в калта и я стъпка с крак. С тока я натисна, завъртя усърдно, докато я накъса. Всички на спирката го гледаха стреснато, но никой не изкоментира. Отидох в списанието и разказах случката от спирката. Една дама, тя беше учила демокрацията в Съветския съюз и беше някак по руски екзалтирана, ме нарече клеветник и черносотник. На "клеветник" люто се обидих, за "черносотник" не бях сигурен, че точно знам какво е. Проверих и установих, че и тя не го знае. Всъщност протестите тогава бяха и затова - хората, според възможностите си, да подобрят хала си. Някои - директно с по десет марки на ден. На други те донесоха милиони марки. (Една марка - равна на половин евро.) Дори тези, които днес демократично пъшкат пред камерите, славно осребриха ръкомахането и подскачането. Но колко бяха те? Останалите (възторжени или гневни, все едно) споделиха съдбата на народа си - груба, а в много отношения и безсмислена. Други просто се отдалечиха през Терминал 1. Разочарованието от резултатите на онези протести впоследствие люшна към него една от големите емигрантски вълни.



Моето поколение не следва да додява със съвети за утрешния ден



Как тогавашните стопани на държавата ще се разпореждат с нея е подробност от техния, не от нашия живот. Дали ще им трябва нова АЕЦ, дали ще им трябва шистов газ - решението трябва да е тяхно. Какво значение ще имат за тяхната утрешна съдба гневът, непримиримостта, дори бунтът - техен избор е това, не наш. Унилото, кекаво и раздробено посттоталитарно общество, което се готвим да им предадем, не е по тяхната мярка. В него мускулеста и сплотена е само несправедливостта. Може би тези протести са именно техният законен отказ от наследство.

От това наследство, нашето.Това ги прави отсега различни. Протестиращият човек е по-жив, по-раздвижен, по-страстен. Той е зрелищен, някак кинематографичен. Той е увличащ в чувствата си, независимо дали ни възхищава, или ни смущава. Той приковава, особено ако е всичко, което ние не сме.

В ефира се срещат свидетелства на очевидци: някой опитва да "уплътни" протестите с платено участие. Споменават се сумите. Историята се повтаря? Тази точно история край няма. Ако онзи "някой" плаща вече четвърта седмица подред - дебела инвестиция се трупа. Как ще си я възвърне после? Как ще му се изплатим? Той си знае, разбира се. Ние само се питаме.



Тези, които "протестират" срещу банкнота,



знаят защо го правят. (Събират пари за море и т.н.) Но и другите, които "мразят безплатно", също знаят: както и да завършат протестите, те са били тяхна съдба, тяхно, ако щете, предназначение. Ведрият въздух на това "протестно парти" свидетелства колко много надежда има в тези млади души.

Надеждите на младостта имат една особеност - с годините разбираме, че това са били мечти. Познаваме ги по това, че не са се сбъднали.

Но щастливият край в тази схватка не е условието, без което не може. Щастливият край е проблематичен и по условие не е близък. Гледай Варна: след толкова подем, след толкова ликуване и след такава скъпа жертва в неделя ще трябва да избира точно между онези две партии, които искаше да измете...