Бях почти нахвърлял тези редове за миналия петък, когато се появи причина - по-лоша от техническа. Пропуснахме петъка и с него - 80-годишнината на Дончо Цончев. Досрамя ме донякъде, а после се зарадвах - излезе в един вестник страхотният текст на Деян Енев. Посветен на колегата, а може би - и на учителя. Написан мъжки, замислено и топло. Отсрами ни Деян в тази държава, където сякаш има закон за забравата на мъртвите й първенци. Виждал съм с какво усърдие се изтриват имената на талантливите мъже не години, месеци след като ни напуснат. Този път законът бе нарушен - излязоха и други текстове, почетоха го нашия приятел Дончо, като да бе се върнал при нас за малко. Но не се върна, за жалост...



Годишнината ме изненада, стъписа ме



Дончо ни напусна преди три години - значи тогава е бил на седемдесет и седем! Това си е старост, по някои мерки дори дълбока старост. А старец ли беше Дончо? Щеше ли да е стар, ако бе още жив сега? Не мисля. Не знам още колко десетилетия щяха да му бъдат нужни, за да остарее. Така, както ние я разбираме старостта - без любопитството, без тръпката, без опасното надвесване над дълбините на творчеството. Без блясъка в очите под широкополата шапка. Без младежкия, полемичен слог на страниците му от последните години.

В кръговете на някогашния улегнал, чинно разпределен писателски свят Дончо навсякъде се "вписваше" еднакво. Тоест навсякъде еднакво не се вписваше. Никога не приемаше цвета, тембъра или настроението на средата, в която се появяваше. Нещо повече - компанията сменяше цвета си, темите, манталитета, за да се нагоди към него. Мнозина вероятно го правеха, за да бъдат поне за малко като Дончо Цончев - не в смисъла писателски, всеки писател за себе си е най-голям, друг не признава той, а ей така, житейски, мъжки, екзистенциално. Завиждаха му за това, което разнасяше и разпростираше около себе си, за изумителния му вътрешен магнит, който не се изтощи до последния му ден. Но така или иначе, той без усилие променяше средата, за да бъде част от нея.

Идваха при него като на поклонение - да се докоснат, да стиснат ръка, да почерпят. Това последното не се удаваше никому - Дончо плащаше сметки на провала, на масата си бе единствен господар и главатар. Общуваше и напътстваше заразително и щедро, лепяха му се хора от всякакъв сорт и ръка. "Ако всеки, когото си черпил и изслушвал - рече му веднъж Христо Калчев, - си купи поне една твоя книга, ти ще се разкарваш с частен самолет. " Като изключим това, че в България тогава никой не можеше да си купи самолет, другото бе печална истина - не всички, които се тълпяха около Дончо, имаха търпение да го четат. Достатъчно им беше, че са го слушали на маса. Дончо излезе от положението: "Забрави, в самолет ми става лошо".

Не беше истина. Летях с него до Лондон - съвсем добре си беше. Екипажът се изреди да се запознава с него, по едно време се чудех има ли пилот в самолета. Стюардесата досипваше уиски, наздравици озвучаваха небесата, почнах да си мисля, че просто масата от писателското кафене се носи в облаците. В Албиона Дончо непрекъснато се кахъреше, че вместо да скита из Европа, трябвало да завърши оградата на легендарната си къща в Нови хан. На път за Стратфорд минахме край имението на Чърчил, зидовете на оградата се точеха край пътя. Внезапно дуварът прекъсна и се откри парк или ливада, не помня вече, някакви коне пасяха. Дончо облекчено въздъхна:



"И той не си е довършил оградата. Успокоих се."





При цялата си разкрепостеност и с очарователното си волнодумство беше и съвсем автентично патриархален. Това можеше да се забележи само отблизо, до тази част от себе си допускаше по-трудно. Веднъж го заварих в кафенето. Махна с ръка, беше нещо като сърдит. Трети ден ме чакал да се появя. Прочел едно стихотворение и искал да ме поздрави. Веднага му мина сръднята. Беше стихотворението "Равновесие на чувствата". И преди всичко финалът: "Там със две листа на раменете, /с две случайно паднали листа/ дядо ми се връща от полето/ като генерал на есента". Това "генерал на есента" го бе покъртило: "Трябваше аз да го измисля - рече, - толкова е близко до ума. Тия наши дядовци, те си бяха генерали на природата." Забележителното на този ден бе, че въобще не се черпихме, не поливахме публикацията, а скитахме из града и си говорехме за нашите родове, за мъжете преди нас и за това колко са те били истински и велики и как ние никога няма да ги стигнем. Този объркан следобед ни сближи и десетилетия след това Дончо никога не пропускаше многозначително да спомене "генералитета", чийто смотани наследници се явявахме.



Три години откакто си замина, а нямам чувството, че е завинаги



Имаше способността да се появява изневиделица, изненадата го предхождаше навсякъде. Не бих се учудил и днес, ако размаха ръце от отсрещния тротоар. Веднъж времето за дежурните наши дебати не ни стигна и от ресторанта решихме да се пренесем в бара на тогавашния хотел "София". Една от дамите на масата трябваше задължително да се прибере - имаше болна майка, която се страхува да спи сама. Дончо се предложи да я изпрати. Заседнахме ние в бара, изпращачът все не идваше. Отписахме го, пък и беше късно, очите ни се затваряха. Отпивахме и гледахме програмата, вече "с едно око". Излезе фокусникът, дотрябва му "асистент" от публиката, обикаляше по подиума и търсеше желаещи. Изведнъж щракна с пръсти и измъкна от залата... Дончо. Беше пристигнал нашият приятел и незабавно се качи при факира. Замаян от вечерта, имах чувството, че онзи го извади отнякъде - като заяк, като гълъб от цилиндъра. Материализира го от самото му отсъствие и накрая тържествено го върна на компанията. Мистичното му завръщане в онази вечер бе само част от магията, която го обвиваше през целия му живот. Видял съм немалко с Дончо и от Дончо, но това е вечерта, която не вярвам да забравя някога.

И не отписвам тази възможност това да се случи пак: да последва някакво щракване във вселената и Дончо Цончев да се материализира от самото си отсъствие. Ако въобще има отсъствие за писател като него, но това е вече друга тема...