Мисля за Сноудън - дано се крие добре. Колко ли забележителни неща ще му се случат през годината, която ще прекара в Русия? Понеже изглежда честно момче, споделеният пред света опит за тази година би бил безценен. Дали ще запази само благодарност към приютилата го страна? Или - напротив - ще бъде разочарован от някои особености на руското общество и политика? Ще стане ли фен на президента Путин като Депардийо, или ще засимпатизира на "Пуси Райът" и прочее екстремисти на политическия пърформанс?

Темата за превъплъщения на значими фигури, потърсили убежище извън родината, е предизвикателна. Поетът Йосиф Бродски, напуснал СССР и намерил убежище в САЩ, охотно предлагал сътрудничеството си на службите там. Бил убеден в преимуществата на тази система пред онази, от която избягал. Въпреки това в мигове на самота и лоши прозрения го обземало униние. В "лошия" СССР имало култ към поезията, тоест към най-важното за самия Бродски. Официалните поети четели по стадионите пред многохилядни множества. Дисидентващите пък такива се ползвали с огромното уважение на цели кръгове "инакомислещи". Вървели в самиздат от ръка на ръка като светиня. Йосиф бил възпитаник на тази култура. Надявал се да я открие в свободния свят. Негов кумир бил поетът Уинстън Хю Одън (1907-1973). Одън доста му помогнал в първоначалното емигрантство. Преклонението на Бродски към него било естествено, очаквал да го вижда и у другите. Поне така би било в Русия към фигура от такъв ранг. Какво било изумлението му, когато в университетски стол в САЩ забелязал с какво пренебрежение млади преподаватели загърбват стария Одън, не му обръщат внимание, изтикват го. Бродски бил не просто възмутен, а сащисан.

В неотдавна разсекретени анализи на същите служби пък по повод Александър Солженицин се указва, че те добре проумели дисидента: "Авторът дава да се разбере, че враждебността му към съветския режим не означава преход към западните ценности". Освен това в текст на Солженицин откриват "осъждане на лицемерието и аморалността на Запада".

Сетих се за тези неща, когато прочетох изумителното писмо на Георги Марков до Димитър Бочев. Съветвам ви също да го прочетете - наш всекидневник го напечата със заглавие "Светът се дели на творци и паразити". Авторът на "Задочни репортажи", навеки свързаният с т. нар. "български чадър" писател го пратил на Бочев през февруари 1977 г. Почва така:



"Драги Митко,



...От много отдавна вече не вярвам в "свобода на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в "независимия" вестник ТАЙМС или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията."

Чух се с Бочев, прочетох и какво отговаря на Марков - че на Запад все пак можеш да потърсиш и други медии, за да критикуваш властта, примерно. А в тоталитарната държава няма други. Освен това, ако занесеш критичен материал срещу Голямата власт, не само няма да го пуснат, ами и теб ще приберат. Което е вярно. Но не прави писмото на Марков по-незначително. Писателят очевидно е претърпял разочарование в Лондон - свързано с идеи, не с пари. Пари си имал и в България. Не това е търсел на Запад. Той разяснява на вероятно угрижения от редакторски пренебрежения към себе си в "Свободна Европа" Бочев: "... както и в "Работническо дело", трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки ... всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа.* ...нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи например... Никаква друга кауза освен своята проста и ясна кауза - да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности ... истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш своето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата."

По-нататък той дели света не на леви и десни, на добри и лоши, а на творци и паразити. "Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т.н." Според него обаче творците никога не се съюзяват,



а паразитите - винаги



Мисля си, че са възможни още много деления. Включително такива - на чистачи на пипалата и на разобличители на октопода. С това не искам да обидя чистачите. Те са милиони. Очевидно във фауната на всеки социум има нужда от критична маса конформизъм.

Вторите обаче казват: "Има октопод, твори мръсотийки". Единици са бели врани. Като Сноудън и Марков. Ако октоподът ги побара, му стават плячка - на секундата. Но ги помниш завинаги. Нещо повече - безсмислената иначе дума "величие" само до такива не звънти на кухо.

---

*Вероятно доста неприятно не за режима на Тодор Живков намерение. Смятам, че единственото достоверно днес за смъртта на Марков е, че е убит от тайни служби.