Чуя ли за медиен закон*, сещам се за Лили Марлен. Онзи ден умря на 91-години Норберт Шулце, който написа тази мелодия. От последната си снимка той ни се усмихва и ни сочи челото си:

Помислете...Написах толкова по-хубави неща от "Лили Марлен". Не, нямам предвид "Bomben auf England", нито "Vorwaerts nach Osten". Но имам балетни сюити, музика за много филми. Най-много се гордея с операта "Черният Петър". Даваха я в 100 немски театри едновременно и тя разсмиваше децата, които войната лиши от детство. И всичко потъна в забрава. Оцеля само "Лили Марлен" поради едно недоразумение в България.

"Лили Марлен" е по стихотворение на 19-годишния Ханс Лайп. Преди да го убият в Първата световна война той харесвал две момичета - Лили и Марлене. Едната била сдържана, другата общителна; всяка по своему привлекателна и Ханс си фантазирал, че има момиче, което се казва Лили-Марлен; то прилича и на Лили и на Марлене и го чака под фенера край старата казарма.

Норберт Шулце открил стихотворението на Ханс Лип, написал за него една простичка мелодия и направил запис с кабаретната певица Лале Андерсен.

Шефът на пропагандата д-р Гьобелс забранил "Лили Марлен" като разложителна за бойния дух на Вермахта и Гестапо тръгнало да арестува Лале Андерсен, само че любовникът й я предупредил и тя избягала през Норвегия. На Шулце му се разминало: Гьобелс пишел сценарий за филм и разчитал на неговата музика. Ценял го като композитор, но само да пише мелодиите, а други да му пишат текста.



Моят малшанс и...



Спряха "Лили Марлен" по радио Берлин и радио Донау, ама кой да каже на радио София - Бекерле в немската легация зад "Попа" (паметника на патриарх Евтимий), която после стана нотариат, сигурно е имал други грижи, пък и при война работите винаги се объркват и те се объркаха още повече, когато започнаха въздушните бомбардировки над София. Средновълновият ни предавател излъчваше час по желание за немските войници в България и за окупационния корпус в Югославия и Гръция и беше относително мощен за времето си, но не вярвам на приказките, че "Лили Марлен" стигала чак до войниците на Ромел и на Мотгомъри в Либия. Във всеки случай "Лили Марлен" беше в ефира много често и в полунощ радиопрограмата ни - единствената разрешена за слушане - свършваше пак с нея.

Американците ни бомбардираха денем с фугасни бомби, англичаните - нощем със запалителни, не зная защо така. Спираха електричеството и след отбой отново го пускаха - и пак "Лили Марлен", както тогава, когато видях трамвайната линия пред "Попа" осеяна със сребърните лъжички от бабиния сервиз за чай. Разправят, че където падне бомба или артилерийски снаряд на същото място не удря втори път, но през нощта падна втора бомба и ми изгоря пианото Foerster (не Stainway като на Иво Хаджимишев, за каквото мечтаех), а сборникът с екзерсиси Straubock - чудна работа! - не изгоря. Целеха легацията срещу нас, но така и не я улучиха; тогава нямаше "умни бомби". А там, където свършва Борисовата градина и сега са жилищните блокове на улица "Незабравка" имаше немски казарми - дървени бараки, но спретнати, с бели перденца и цъфнал шибой на прозорците, но и тях все не улучваха и ако се разходите из гората зад телевизионната кула, ще видите бомбените кратери; вече полузапълнени от годините и по-плитки, отколкото бяха, но пак си личат.



...малшансът на "Касабланка"



Шлагерът на ХХ век щеше да е "As Time Goes By" от филма "Касабланка", но "As Time Goes By" остана на второ място след "Лили Марлен" и това е хубаво, понеже "As Time Goes By" беше за едните, докато "Лили Марлен" беше и за едните, и за другите и стана хит на немски, английски, френски и на още 46 езика, включително на иврит.

Френската версия беше шлагер номер едно в окупирания от немците Париж, а Марлене Дитрих изпълняваше английска версия на концертите за американските войници. След войната направиха няколко филма по тази история; един от филмите е на Шулце и в главната роля е Лале Андерсен. За най-добър минава филмът "Лили Марлен" на Райнер Вернер Фасбиндер от 1981.

Когато войната свърши, съветските и съюзническите войски се различававаха по три неща. Едните носеха чорапи, другите - партенки. Едните мечтаеха да се върнат у дома, другите - да останат в Европа. Третата разлика беше "Лили Марлен". Американците и другите, които бяха воювали в прибоите на Нормандия и джунглите на Гуадалканал, в пясъците на северна Африка и снеговете на Вогезите се завръщаха у дома подсвирквайки си "Лили Марлен". А в нашия "лагер" тя стана забранен "фашистки шлагер". И забранате беше по-продължителна и по-ефикасна, отколкото при Гьобелс.



* САЩ нямат такъв закон и не страдат. Нашите законотворци са закономани. Да млък... Да преминат от алегро фуриозо на пианисимо!