Общоизвестният ми навик да се припознавам ми изигра поредния си номер. Предпазливо не поздравих една дама, която страхотно ми заприлича на Виолета В. Благоразумието ми надви изкушението да й кимна. За отмъщение дамата се хвърли на врата ми и гласовито ме навика посред "Славейков": кьорав ли съм, или пък съм си вирнал носа?! Книжарите, минувачите и просяците се загледаха с интерес. Но до бой все пак не се стигна.
Бе самата Вили, необяснимо, но благополучно омъжена в имение край Стратфорд. Минавал съм оттам. Пътят върви край голям аристократичен имот - имението на Чърчил. От портата тръгваше висок дувар от камъни, който след няколко километра прекъсваше, макар владението да нямаше и намерение да свършва. Тогава Дончо Цончев, който из целия път се тюхкаше, че не смогнал и тази есен да довърши оградата на прочутата си къща в Нови хан, въздъхна облекчено: а, и нашият не си е доизкарал оградата! "Нашият" беше Уинстън Чърчил, граф Марлборо. В някакъв такъв имот си я представях, че е снаха Виолета, един вид
комшийка на Чърчил, или пък на Шекспир -
според вкуса.
Когато стане реч за дами нестандартни, решителни и сърцати, тя сама се подрежда на първия ред. Последния път се видяхме в една гладна, студена, нещастна за българина зима на среднощна опашка за хляб и мляко пред един от озъбените супермаркети на прокълнатата "Младост"-2. Виолета бе смаяна, че още съм тук "при целия този ужас". Аз пък откровено й се чудех на акъла да се прибере "точно сега". Опашката дремеше, имахме часове пред себе си и тя се напъна да разпръсне недоумението ми.
Бе налетяла на съдбата си в небето, почти се бе сгодила със своя Джон в самолета и после пак от небето (както и подобава на стюардеса) бе кацнала в огромна каменна къща сред стара градина, с издишващи студ камини и портрети на сърдити мореплаватели. Основатели на фамилията били няколко поколения адмирали, а според Виолета -
пирати и роботърговци,
но в легендата това било така напудрено, че вдъхвало страхопочитание. Бащата на Виолета бе шофьорски инструктор, и двете й сестри бяха акушерки и можех да си представя как се е чувствала сред това родословие, накачено по стените. Джон-ът, като адмиралска издънка, се трудел в кантора по морско право, но извън работата бил много освободен, спортен и романтичен. Заради него понасяла студенокръвната му рода, "опитомявала" се и, най-вече, търпяла.
Някога Виолета минаваше за джаста-праста, прякорът й беше Вили Гръмотевицата, но беше честно момиче, пряма, състрадателна и вечно хранеше и обличаше някой хитрец. Сега трябвало да се очупи според етикета, да се понаведе пред родовия герб и... пак да я кара, както си знае. В този дом от векове прислугата била от колониите, виждали били всякакви цейлонци и пакистанци, щели да свикнат и с българката - вече като стопанка.
Самата българка също почнала да свиква, докато един ден чула свекървата да казва по телефона: "Представи си,
нашата снаха яде гроздето със семките!
Какъв ужас!"
На другата сутрин Вили Гръмотевицата кацнала на "Враждебна"...
Сега, след като така бурно ме застави да призная, че я познавам, научих, че Виолета откога-откога живее в Швейцария, че си върнала на свекървата, като я оставила да кукува сама в имението и научила Джон-а да яде грозде със семките! "Твърди, че му харесва - поясни тя, - но каквото му кажа, все му харесва..."
Посмяхме се на тази стара история и си позволих да забележа, че е много злопаметна и не прощава.
"Ха - кипна тогава Гръмотевицата, - каква ти прошка! Тогава ми идваше да откача някой от ония пиратски ятагани по стените
и да й отрежа снобската глава!
Ама и нация - грозде не гледат, пък по гроздето професори...
И като седнахме в кафето пред театъра, Виолета не можеше да се успокои? в това е трагедията на човечеството? никой не иска да остави другите такива, каквито ги е Господ създал. Разпали се, натика ме в ъгъла и не ми позволи да се обадя. От това са атентатите, войните? искат да принудят цели народи да изоставят съдбата си. Поводи винаги се намират, но на дъното всеки път е някаква разлика. Понякога - и важна, но какво от това? Всеки има право на разлика. Друг път - премахнат разликата и става по-лошо. Гледай сега в Ирак. Ами в Югославия! Господи, не можех да мигна. По едно време се усмихна? говоря ти сега и не знам дали изобщо ме разбираш...
Чак тогава се осмелих да й възразя, че на разликите аз съм радетел открай време и че съм писал за всичко това още когато тя ми беше читателка и дори веднъж си поиска и получи автограф в самолета за Търговище, където бе преведена от международните линии за наказание. Точно в тази книга бе и онзи текст, в който проповядвах
да оставят на мира белите врани
Помнех го добре, защото за беля някой го бе прочел по "Свободна Европа" и имах ядове около това. Но, изглежда, Виолета също си го спомни, защото се засрами и омекна, яростта й, която заплашваше да ме изгори заедно с театъра и фонтана, сега приятно ме топлеше. Най-после ме разпозна. Но за всеки случай ме разгледа продължително и заключи? "Ти си си същият. Без разлика..."
Дотолкова се разнежи, че ми позволи да платя кафетата. Доста чудно за една жена, която отлично знаеше как изглежда семето на гнева...
|
|
|
30 Септември 2005
...Обаче интересно е че англичаните много по-бързо се адаптират в Америка отколкото американците в Англия.
Че то четенето е едно, а разбирането друго. 