Нарочно изчаквах с тези редове. Не исках да ги пиша по време на предизборна кампания и избори. За да не излезе,че хвърлям камък по губещия.

През девет земи в десета, на американския континент, почти на брега на Тихия океан в градчето Пало Алто, Калифорния, заслонено от палми се намира зданието на т. нар. Hoover Institution on War, Peace and Revolution. Наречена на името на президента Хърбърт Хувър. Политическата му кариера започва в годините на Първата световна война. Организира американските усилия за подпомагане на бедстващите европейски народи. Справя се много добре и привлича вниманието на пресата (друг е въпросът доколко помощта е безкористна. България например плаща със злато американското зърно, което пристига в черноморските пристанища). Тогава започва да събира документи по историята на войната и революцията в Русия. Колекцията нараства и сега съхранява милиони единици. Сред тях и много важни за нас като българи - документацията на белогвардейската доброволческа армия на генерал Врангел, намерила приют у нас на руската легация в Атина за края на ХIХ - началото на ХХ в. (с много документи за Македония); на висшия руски дипломат Н. Базили, формулирал политиката към България през Първата световна война, та и на плановете при победа на Русия България да бъде разпарчетосана, като западната й част се подели между Сърбия и Румъния, а източната взета от Санкт Петербург, за да си осигури достъп до Проливите и Цариград, обещани му от Антантата.

Там е и архивът - не зная дали целият или само част - на Г. М. Димитров (Гемето), включително машинописен вариант на по-късно публикуваните му спомени. Има и малка колекция от писма на генерал Р. Петров. В едно от тях си обменя дружески закачки, от които девственица би се изчервила, с Ол. Панов, когото само няколко месеца по-късно осъжда на смърт след Русенския бунт от 1887 г.



Ще запитате как тези архиви са се оказали в това тихо кътче



Някои, разбира се, са подарени от наследници. Но най-вече са купени - американците плащат, и то плащат добре и на собственици на колекциите, и на техни близки, и на антиквари.

Та тук има и огромна колекция от документи на Фердинанд Сакс Кобург Гота, княз, а после и цар на родината ни. Интересно е да знаем как са напуснали София. Голяма част вероятно с влака, в който бившият вече цар натоварва най-ценното си имущество, за да напусне държавата, която е опропастил, и да се отправи в изгнание, от което не се завръща. Други навярно са изнесени през годините. Но както и да е. Важното е, че у нас ги няма. А това са безкрайно ценни материали - официални и частни писма на дипломати, не малко от които никога не са попадали или са били изгубени в нашите архиви, лични писма на политици, общественици и обикновени хора, меморандуми, анализи и т.н., и т.н. Те биха ни позволили да хвърлим един по-свеж и непредубеден поглед върху механизма на вземането на решения в Царство България, върху това как са се определяли съдбините на народа ни. От особен интерес е кореспонденцията на Фердинанд с децата му - примери за която почти няма у нас.

Някъде през 60-те години на миналия век младият Симеон Сакс Кобургски решава да се отърве от документацията на дядо си, която задръства мазетата му (доколкото си спомням, ставаше въпрос за петдесетина сандъка). Дарява ги за съхранение и ползване на Хувъровата институция. Решение похвално. Не можем да предположим, че би ги подарил на България, която тогава отстои на светлинни години от представата му за демокрация. В архива достъп до тях биха имали историците. Дарява ги с клауза, че документите трябва да бъдат върнати на България, когато в нея се възцари демокрацията. През изтеклите оттогава години



само шепа българи са могли да работят с колекцията



Далеч е. Скъпо е.

На 20 април 2004 г. ръководители на някои от най-важните исторически институции у нас (Институт за история, Национален исторически музей, Народната библиотека, Македонския научен институт, научните архиви към БАН и Народната библиотека, Исторически факултет на СУ "Св. Климент Охридски") отправихме официално писмо до министър-председателя на Република България господин Симеон Сакскобургготски с молба документите, които засягат дейността на Фердинанд като обществена фигура, като публична личност, като държавен глава, да бъдат върнати на България. Изказвахме и плахата надежда, че като се има предвид, че той самият стои начело на държавната машина, то вероятно би могъл да смята, че у нас се е възцарила демокрацията.

Ни вест, ни кост. В продължение на четири месеца. През август опитах да разбера какво става. В отпуска били, да се обадя по-късно. През септември - няма отговор, по телефона мъгляви обяснения. През октомври - също. Принудих се да заявя в пряк текст, че ще направя въпроса обществено достояние. Разбързаха се. Всъщност кореспонденция с Хувър имало. Препратиха ми писмото. Съвсем професионално. Американците потвърждаваха условието на дарението и предлагаха да започнат преговори, за да се види как ще бъде изпълнено. Реших, че е нормално да изчакам 3 месеца, за да дам възможност да се проведат преговорите.

През февруари 2005 г. опитах да разбера какво става. Наново мълчание. Използвах същата заплаха. Зер и избори идеха. Началникът на кабинета на министър-председателя ми обясни, че имало натоварено специално лице за преговорите. Свързах се с него. Не бе и чувало, че му е възложена подобна отговорност, но съвсем съзнателно се разтича. И наново всичко потъна в блатото на отлагания, разтакавания, липса на отговор и т.н. И така до ден-днешен. Напомням, че г-н Сакскобургготски в качеството си на министър-председател не намери за нужно да натовари някого да отговори на писмото на ръководители на някои от най-важните държавни исторически институции. То и дядо му навремето награждаваше по-често готвачи и началника на конюшнята си, отколкото учени или писатели. И се дивим, че от някои общински служби не снизхождат да ни отговарят. Каква беше поговорката за аромата на рибата?

Преди десет-дванайсет години в "Сотби" в Лондон продадоха на търг колекция от медали и ордени на Фердинанд. Предоставена им от неговия внук. Медали и ордени, чието място е в Националния исторически музей. Защото са му дадени в качеството на български монарх, а не заради личните му достойнства. Тогава по телевизията един уважаван директор на музей, изпълнен с благородно възмущение, отрече новината: "Не сме познавали ние морала на хора, омесени от подобно аристократично тесто, та сме си позволявали да ги петним". Злонамерени инсинуации, с други думи. Да, ама не. Заминаха си ордените към колекционери по цял свят, но не и към България. С други думи, със сватбената рокля на Калина разполагаме. С ордените на Фердинанд обаче не. Нито пък с архива на Фердинанд. Дали пък неговият внук не смята, че в него има нещо особено излагащо династията. Но прикриването и прекрояването на миналото никога не са били добра политика.

Преди две седмици бях на конференция в Португалия. Посетих и ужасно кичозния кралски замък Пеня край Лисабон. Споделих впечатлението си с млада португалка. "Оставете - извинително каза тя, - че това е дело на Кобургите, управлявали Португалия. Какво общо могат те да имат с нея."