Косово не е популярна туристическа дестинация и като кажеш на някого, че отиваш там, той почва да те гледа учтиво и да пита дали наистина ти се налага. "Да, заради най-големия фестивал на документалното и късометражното кино на Балканите", отговаряш ти. Тогава той започва да ти разказва как сърбите го глобили, без да обяснят защо, когато се връщал от Косово, как всъщност е опасно и несигурно да влизаш в Косово от Сърбия и че поемаш риск, а с "тази кола още повече"...
С две думи, най-неглавоболно е да се мине през Македония и не бива да се казва, че ще пътуваш до Косово. Служителката на граничния пункт упорито ни питаше какво ще правим в Скопие и ние упорито лъгахме. След като провери с досада багажа ни, ни пусна. Първата изненада дойде на косовско-македонската граница. Хората бяха любезни, усмихнати, поради което и ние най-накрая се усмихнахме. Дори когато платихме 30 евро за уникалната автозастраховка, която важи две седмици само в Косово и никъде другаде по света.
От границата до Призрен може да се стигне по три различни пътя и ние избрахме най-трудния - през Шар планина.

Градът и войната
Когато отиваш на място, което преди десетина-петнайсет години е било част от военни действия, усещането е особено. Освен пътните знаци за преминаващи танкове и военни камиони очакваш да видиш страдание, разрушения, а Призрен, най-историческият град на Косово, те посреща с много забързаност, пъстрота и дори суета.
Вярно е, че градът не е пострадал от войната. Но все пак кога успяха да издигнат и паметници на убитите военни командири?! Такива има на няколко места в центъра.
Улиците се мият два пъти на ден. "Толкова вода идва от планината, защо да не ги мием?!" - ми обяснява, изненадан на свой ред, таксиметровият шофьор, който чака клиенти пред хотела. Другото необичайно приятно преживяване е да се гмурнеш в потока от младежи, който се стича край двата бряга на Призренска Бистрица, минаваща през града. Прииждат към 5 следобед всеки ден и преливат в 12 през нощта в кафенетата и ресторантчетата, където можеш да хапнеш голяма порция кюфтета за евро и петдесет и да пиеш бира за едно. Къде са възрастните през това време, не знам, но младите са много и те заливат със сила и радост.
Казват, че раждаемостта в Косово намаляла след войната. Преди имали по 4 деца средно, сега - по 2-3. Но и продължителността на живот е ниска, ме увериха служители на норвежското посолство, дошли в Призрен специално за фестивала.

Градът и историята
Колкото и да ми беше странно, още от самото начало се почувствах като у дома си. Не може да е било само заради познатата архитектура, тесните павирани улички и джамиите. Като се зачетох по-късно, разбрах: няколко пъти Призрен е бил български! За известно време градът е бил столица на Сърбия (една от причините сърбите да не могат да го прежалят), докато в 1455 г. преминава в ръцете на турците. 30 джамии, няколко хамама... И една работеща православна църква - "Свети Георги", пред която има охрана и голяма табела, че всякакви вандалски действия строго се наказват.
Влизам без проблем. Иван, трийсетинагодишен мъж, тихо ми споделя, че е единственият сърбин на тази възраст в града и че сам поддържа храма. Сякаш не беше сигурен докога. Каза ми, че мога да отида и до манастира «Св. Архангел Михаил» горе на хълма, обявен за световно наследство от ЮНЕСКО, но от него е останала само фасадата му. До манастира не отидох, но видях как усилено реставрират най-стария хамам в града, от 15-и век, парите идвали от Турция.

Киното

През 2002 г. Докуфест стартира с 20 филма, а тази година в него участваха 240. Това разказва един от основателите му, Ветон Нуркулари, фотограф и продуцент:

-	Това не е холивудски фестивал и ние не събираме "лесни" за гледане филми, а такива, които показват мизерия, глад, страдание. Довечера например ще бъде представен филмът Albino - за двама албиноси от Танзания, където се вярва, че органи на албиноси могат да лекуват различни болести...
-	Логото на фестивала тази година е "Ти чупиш моите граници, аз чупя твоите". Какво е вашето обяснение?
-	Това е израз на нашата фрустрация, вид крясък, вопъл, защото да живееш в тази страна, означава да живееш в изолация. За да отидем където и да е, трябва да получим виза, което е доста потискащо. Другото обяснение е, че искаме да счупим границите, които съществуват в главите на хората.

Филмите
Както обикновено, когато попаднеш на такъв фестивал, се заразяваш от болестта "Искам-да-изгледам-всички-филми". В същото време е ясно, че не е възможно да бъдеш едновременно в 8 кина и да видиш 240 филма за 7 дни. Моето впечатление от това, което успях да видя: ключовите думи за нашия регион - паспорт, идентичност, имиграция, запознанства, бедност. Много филми бяха посветени на темата, която у нас се обсъжда ежечасно - да останем или да напуснем родината си. При съседите още страдат по привилегията на югославските граждани да пътуват навсякъде за разлика от соцлагера.
Това разказва и Драган от филма Dragan Vende West Berlin, прекарал почти целия си живот като охранител на казино/бордей в Западен Берлин. Следващият проблем - нелегалната имиграция. Молдовският Mama illegal разказва за три молдовки, които работят нелегално в Австрия. Едната от тях се връща след две години при съпруга си и двете деца, прави ремонт с припечелените пари и... решава отново да замине за Австрия. Месец по-късно мъжът й се самоубива.
Защо много хора предпочитат да живеят сами - дали наистина го искат, или трудно си намират партньор? Оказва се, че по различни причини в някоя държава или район има концентрация само на жени, в друга - само на мъже. И ако решиш да ги събереш, можеш да направиш добри пари, като хърватина Неделико от филма Gangster of love.
От какво се вълнуват западняците? Например дали да си купят бъбрек, или да чакат легален донор. Защото на всеки 40 минути в света се продава човешки орган и във Филипините има цели села с мъже, останали с по един бъбрек (Tales of the organ trade).
Къде отиват парите, които дава едно холандско семейство за африканското дете Жозефин (Finding Josephine)? Или къде отиват хранителните отпадъци на САЩ и Западна Европа, които могат да нахранят три пъти всички гладни по света (Waste). В Beneville Babe шведската режисьорка Миа Енгберг разказва за своята любов с имигрант от престъпния свят. Тя получи и голямата награда в категорията INTERNATIONAL DOX.
Изкуството и травмата
"Докуфест" е най-важното културно събитие в най-бедната, с най-голяма безработица, с най-слаба и много сива икономика, най-младата държава (някои я наричат полудържава) в Европа. Проектът е успешен. Прожекциите в осемте кина във фестивалните дни са платени - билетът е 2 евро, а залите са пълни. Успоредно с фестивала вървеше и панаир на книгата - шатрите бяха вдигнати край реката и хората купуваха книги. Както гласи надписът на тениската на Ветон, There is no way without cinema. Също и "без изкуство".