Сега, когато над сирийския режим надвисна перспективата за въздушни удари, пожелал анонимност представител на ръководството на френската соцпартия откровено призна, че операцията дава невероятна възможност да се отвлече вниманието на опозицията и на населението от далеч по-чувствителния въпрос за пенсионната реформа. "Това е наистина неочаквано в разгара на дебата за пенсиите! Няма да е лесно да се организира протест против реформите, ако общественото мнение е приковано от ударите по Сирия...", каза той.

В САЩ един конгресмен обвини Барак Обама, че инициативата му за намеса в Сирия се обяснява с желанието да се отвлече вниманието от трудностите във вътрешната политика, с които се сблъсква американският лидер. На всички лидери, които в миналото са започвали военни операции, се е налагало да се опровергават подобни критики. Но тази теория вече си има и название - отвличаща война.



Макиавели, Шекспир и Маркс



Концепцията е толкова стара, колкото и самата война, макар че получи ясна формулировка и теоретична основа едва преди няколко десетилетия. "Теорията, според която лидерът използва войната, за да обедини под знамената си нацията, е пределно проста и ясна", казва проф. Дейвид Т. Бърбах от Военноморския колеж на САЩ. Следите й водят още до древногръцките ръкописи, трудовете на Макиавели и на Карл Маркс. Шекспир говори за нея в историческата пиеса "Хенри IV": на смъртния си одър крал Хенри IV, който все се страхувал от въстание на собствения си народ, съветва сина си Хенри V да нападне Франция, за да отвлече вниманието на поданиците и да обедини нацията за борба с общ враг. Тази теория се посочва и като една от причините за началото на Френско-пруската война от 1870 г.

През последните 25 г. много американски специалисти по международни отношения активно ползват тази теория, която неизменно идва на преден план при всяко ново военно вмешателство. Това обаче съвсем не е проста задача. Една от тънкостите се състои в това да се разграничат определени указатели в изявленията на политиците или в частните изявления на лидерите. Тъкмо това затруднява нещата - ако един президент е решил да започне война, за да вдигне рейтинга си, той очевидно няма да го казва публично под път и над път и ще избягва тази тема дори в частни разговори.

Другият метод предполага внимателен преглед на страните и времевите отрязъци, когато лидерите са се намирали в сложни ситуации. Задачата тук е да се определи дали действително президент с нисък рейтинг е по-склонен да предприеме военни операции в сравнение с популярния лидер.



Лоши и добри причини



За жалост този анализ не дава възможност да се направят убедителни изводи, дори това явление е по-свойствено за недемократичните страни, където лидерите обикновено са готови на всичко, за да останат на власт. "Трудно е да определим като безпристрастна теорията за отвличащата война. Тя трудно може да бъде доказана и обикновено всичко зависи от това дали харесвате или не лидера, който започва военна операция", казва специалистката по политически науки Джейн Креймър. По думите й единственият случай, в който е възможно със сигурност да се говори, че войната е започнала по вътрешнополитически съображения, е, когато "няма други сериозни причини да се воюва".

И обратното - понякога е твърде лесно да се разбере, че целите на войната съвсем не са били маневра за отвличане на вниманието. "Има случаи, когато съществуват множество причини да не се воюва, но въпреки всичко вие започвате война - погледнете случая с Обама и Сирия", каза експертката няколко дни след като сирийският въпрос бе предаден за обсъждане в Конгреса на САЩ.

Наистина президентът на САЩ може да се възползва съвсем малко от намесата в Сирия. Той дълго време демонстрира нежелание да се въвлича в рискована война с противник, който се ползва с подкрепата на значителни части от населението, може да разчита на влиятелни съюзници на международната сцена и притежава далеч по-сериозна армия от ислямистите в Мали.



Ръст на рейтингите



След атентатите на 11 септември американците се сплотиха около президента Джордж Буш-младши и подкрепиха неговата "война с тероризма". Дейвид Бърбах потвърждава тази гледна точка: "Когато над страната надвисва пряка заплаха, хората обикновено се обединяват около главата на правителството. Така бе след 11 септември или например по време на инвазията в Гренада през 1983 г., когато в опасност бе животът на няколкостотин американски студенти. Операцията бе представена по следния начин: Роналд Рейгън спасява американци от лапите на кубинската армия."

Всъщност американската операция в Гренада не бива напълно да се смята за отвличаща война - става дума за един от Карибските острови, които се оказват в ръцете на комунистите в разгара на Студената война.

Вътрешнополитическият дневен ред очевидно рядко е единствена причина за начало на война, затова пък често той е сред вторичните фактори за вземане на решение и може да наклони везните на една или друга страна, когато пред властта се откриват "възможности".

"Изразът "война по вътрешнополитически съображения" е далеч по-уместен от "отвличащата война", защото в него се отчита многообразието на ситуацията", отбелязва Джейн Креймър. Според нея трябва да се разграничат различни типови ситуации, а не да се опитваме да изсипем всичко накуп.



Панама, Мали и Фолклендските острови



През 1989 г. относително меката политика на президента Буш-старши по отношение на СССР (особено на фона на острия курс на предшественика му Роналд Рейгън) му навлече критики от представители на собствената му партия. Така Буш реши да започне не особено сложната инвазия в Панама независимо от малко съмнителния предлог за нея, в резултат на което достигна небивали висоти във вътрешнополитическата популярност и подкрепа.

Новоизбран президент с репутация на "слабак", лек противник, бърз военен успех и възходящ полет на рейтинга - всичко това напомня на неотдавнашната френска военна намеса в Мали под ръководството на Франсоа Оланд.

Войната за Фолклендските острови е друг показателен случай на война, в която немалка роля се пада на вътрешната политика. Това се отнася и към двата лагера, макар аржентинците и британците да са задвижвани от съвършено различни мотиви. Аржентинската военна диктатура предприе отчаян блъф: инвазията на Фолклендските острови трябваше да докосне националистическите струни на народа и да отвлече вниманието му от катастрофалната ситуация в обществото и в икономиката на страната.

В същото време рейтингът на Маргарет Тачър падаше и решението й да започне война с Аржентина за няколко острова, забутани в Южния Атлантик, се възприемаше в онзи момент като крайно рисков ход. Победата на Великобритания ознаменува началото на края на аржентинските диктатори и бе повратен момент в политическата кариера на Тачър, който й даде възможност да бъде преизбрана с лекота няколко месеца по-късно.