Завчера ми опънаха ушите в една телевизионна говорилня (имам предвид онези разговори, които пощипват оттук-оттам нашумели и наболели проблеми за броени минути от екранния график). Грехът ми беше, че цитирах изчисления на колега, главен икономист на водеща банка, но споменах и наименованието на банката. Ужас! Сгазих тежко табу. Имало желязна забрана да назовават търговски дружества в ефира, особено в емисии новини - а тъкмо в такава беше нашата говорилня. Споменаването на фирма (т.е. наименованието на търговско дружество) или пък на търговска марка било "скрита реклама", а всякаква реклама била строго забранена в новините и твърдо регламентирана другаде. Забранено е да кажеш, че си пил нескафе (търговска марка на "Нестле"), че имаш нов андроид (ТМ на "Гугъл") или джип (ТМ на "Крайслер").
Ефирна полиция,
ден и нощ зорко следи телевизионните програми, слухти какво излъчват радиостанциите, записва всеки звук и гък. Обаче още нямаме фискална полиция да гони крадците на ДДС и сивия сектор. Но ефирна полиция си имаме. Не знам какви наказания понасят нарушителите на ефирното табу, но (отскоро) си давам сметка колко тормози живия бизнес. Без преувеличение твърдя: то създава психотична, шизофренна среда. Шизофренията е "психоза, водеща до нарушаване на психичната дейност, обезличаване на индивидуалните черти, влошена приспособимост към трудовите и социални условия ", учи Уикипедията. Значи: обезличаване и дезориентация.
Всички лица изглеждат еднакви, неясно кой кой е, кой какво прави, какво предлага, накъде отива. Показват на екрана физиономия с надпис: "Иван Иванов, от една фирма". Дума нещо. Отсреща Стоян Стоянов, от друга фирма. Говори точно обратното. Липсата на идентификация е загуба на ориентация. Тя вреди на активните участници в икономиката, търговците, но повече на публиката от потребители, лишени от важна информация за корпоративната идентичност на онези, с чиито продукти и услуги живеят. Всъщност със забраната за споменаване на фирмената и продуктова самоличност българската държава им налага сурово наказание.
Това наказание е анатема
на бизнеса. За жалост тук "анатема" не е метафора, а със същинското, терминологично значение. В Средновековието това е най-тежкото наказание, каноничното му наименование е "екскомуникация", изключване от духовно общение (от църквата, но тя изчерпва средновековната община така, както телевизията и радиото практически изчерпват цялата комуникация на днешното постиндустриално, потребителско общество). Викът "Анатема!" ("отделям те, изключвам те") е ритуалната формула, която прогласява, че наказанието е в сила. От този момент било забранено да се споменава името на отлъчения. Все едно не съществува. Ако все пак трябва отлъченият да се посочи, наричали го иносказателно или пък "онзи, който не бива да се споменава по име". (Джоан Роулинг не е измислила, а само припомни популярната средновековна формула.) Днешната повеля за анонимност
анулира социалната отговорност,
която не случайно приемаме за един от най-съществените белези на модерния бизнес. Фирма АБВ ООД е социално отговорна. Хвърля куп пари, щото нейните работници да се обучават, да носят чисто, свежо и удобно работно облекло, да живеят в уредена община. А конкурентът ГДЕ ООД лев не дава за "глупости". Но никое от дружествата не може да се упоменава. Забраната обезличава отговорния и прикрива безотговорността. Впрочем недотам. Табуто е едностранно: за бизнеса или лошо, или нищо, забранена и ограничена е рекламата, но не и опозоряването. Не е грешно фирма да се спомене в т.нар. журналистически разследвания (те повечето са активни наказателни акции) и да се обругае. Злословието не е реклама и следователно не е забранено от медийния закон. Принципът "лошо или нищо" става норма. Пресата (за нея законовата забрана, наложена на електронните медии, не се отнася) почва да се мръщи, като се споменават фирми и марки. Скоро и вестниците ще наложат табу. Скоро ще се автоцензурираме. Забележете,
българската анатема на бизнеса е уникална,
такава забрана да се споменават търговски дружества няма никъде по белия свят. Пуснете новините на който изберете световен канал - CNN, BBC, "Дойче веле" или Первый канал - всеки коментатор се представя на екрана и с името, и с фирмата си. В икономическите новини фирми и марки се изричат във всяко второ изречение. Една от най-вещите в пиара, дама с десетки години телевизионен стаж, ми обади, че анатемата била "прокарана" в закона от "лобито на рекламистите".
Който иска да се показва и да се говори за него, да си плаща. Това е тъпо и за самата рекламна индустрия късогледство. Дори да можеш, не бива да напъхаш със силата на закона цялата корпоративна комуникация в рекламни спотове и "прозорци". Част от фирмената информация - анализи, стратегии, нови стандарти и технологии - ще звучи пародийно в рекламния прозорец, между лека срещу запек "Дуфалак" и най-новата превръзка за дамско щастие. Фирма, на която се отказва информационна, новинарска самоличност, има много по-ниска възвращаемост на рекламата. Ако дадат на фирмите шанс да градят своята идентичност в чисто информационен план, търсенето на рекламно време ще расте. Струва си да предоставяш всекиму безплатно услуги, но да имаш дял в ежедневието на милиони, дори милиарди хора, потенциални клиенти. Ако не вярвате на мен, вижте "Гугъл" - със сигурност световният №1 в рекламната индустрия. Дали ще проумеят рекламисти с образование и стаж на полицаи, че анонимното табу вреди на бизнеса им? Надявам се по-скоро политиците законодатели да разберат, че законът трябва да се измени бързо - той влудява нацията, обърква и побърква бизнеса.
За Хърсев
Долу глупавите забрани и ограничения! Всеки трябва да стои зад името си.