В България израства ново поколение мюсюлмани, което се обръща към религията с отдаденост, неприсъща за израслите им по време на атеистичния социализъм родители. |
У нас има стотици хиляди мюсюлмани - турци, българомохамедани, цигани. Огромен брой хора, с които живеем врата до врата. В наш интерес е да се запитаме какво всъщност знаем за тях. Как гледат на съгражданите си, които не са от тяхната вяра - с толерантност, примирение, безразличие или с омраза? Какво им носи животът в България сред друговерци - задоволство, нещастие, отчаяние? Въпроси много и все трудни, но мнозинството няма желание да търси отговори, а малцинството се свира в собствения си малък ъгъл и си трае. И помежду им е настъпила малко плашеща тишина.
И докато гражданите
не си правят труда да изграждат нови мостове помежду си,
политиците вече десетилетия наред усърдно връзват шашки динамит към малкото останали такива. И постоянно ни заплашват, че ако не ги слушаме, ще им палнат фитила. Така е още от времето на т.нар. възродителен процес - това изумително с глупостта си начинание на комунистическата власт, на което дължим появата на ДПС. Движението на Ахмед Доган обеща на мюсюлманите никога повече да не преживеят подобна държавна репресия в замяна на политическата им лоялност. Ала депесарите не разчитат само на страха - те винаги са на предна линия, когато стане въпрос за защита на религиозните права на малцинството. Пример е дългогодишната им, макар и безуспешна, кампания за строеж на втора джамия в София. Лицемерно - знаят, че така или иначе такъв храм няма да има. Но на мюсюлманите все пак това им допада - през последното десетилетие на всеки вот за партията гласуват средно около половин милион души. И можем да се обзаложим, че немалко отиват към урните не по команда, а по убеждение, независимо дали е породено от страх или надежда.
Разбира се, има и други, които осъзнаха възможностите, които политическата експлоатация на исляма предоставя. Националистите успяха да убедят българския избирател, че експанзията на ДПС е същевременно и експанзия на исляма в България, който ще разруши и погълне българската нация. Точно в този дух бяха издържани посланията на "Атака" на Волен Сидеров през 2005 г., когато с гръм и трясък се стовари на политическата сцена. Знаем какво последва - години на креслива антитурска и антиислямска реторика и вандалски акции като битката при софийската джамия "Баня Баши". От всичко това не излезе нищо, освен че електоратът на ДПС се сплоти около лидерите си като стадо овце, наплашено от воя на вълци. От неразработената ниша на антиислямизма периодично се опитват да се възползват и други популистки формации като ВМРО на Красимир Каракачанов и РЗС на Яне Янев, и то все с печални резултати. През 2009 г. ДАНС арестува кмета на Гърмен Ахмед Башев след обвинения на Янев, че покровителства радикални ислямисти. Освен че разяри и уплаши местните българомохамедани, несполучливата акция на лидера на РЗС даде страхотен импулс на кариерата на бившия сътрудник на ДС Башев, като го приземи в настоящия парламент като депутат от ДПС.
Но заигравките с националистическите и антиислямските сантименти
на българина от страна на по-малките политически играчи като "Атака", РЗС и ВМРО направо бледнеят в сравнение с продължилата близо две десетилетия битка между големите формации за контрола върху Главното мюфтийство. Едно към едно се повтори историята с фактическото разтуряне на БПЦ, която сини и червени безмилостно разкъсаха. То не бяха съдебни разпри, не беше сваляне и качване на мюфтии от СДС, БСП, ДПС. Именно така установилото се безвластие отвори широко границите на страната за онези нелегитимни ислямски учения, от които все повече се плашим.
Но докато събитията, които политическият свят произвежда, продължават да запълват обхвата на общественото внимание, българският ислям тихо и незабележимо се променя. Малкото публикувани изследвания по темата се обединяват около едно - в България израства ново поколение мюсюлмани, което се обръща към религията с отдаденост, неприсъща за израслите им по време на атеистичния социализъм родители. Новите мюсюлмани са образовани в чужбина, откъдето носят нови разбирания и порядки. За тях религията е централен ориентир в живота. И всяка новопостроена джамия е морална победа, защото издига статута на "правилната религия". В същото време християнското мнозинство се гневи от евростатистиките, които показват, че България е на челно място по брой на ислямски храмове на глава от населението в ЕС. Същностен диалог между двете общности няма, а публичното пространство кипи от страхове и предразсъдъци. Е, как ще се разберем помежду си? От примерите по-горе е ясно, че няма да е с помощта на политиците.