В българския думите са на свършване. Едно по едно словата се превръщат в ругатни. Омърсиха "партия", "политик", "коалиция", ... мога да мина без тях. Но пейоративни станаха и любимите ми "банкер", "инвеститор", "частник", "реформа", "консенсус". В последните дни овъргаляха "лобист" до тежко дерогативен смисъл, синоним на престъпник. Австрийците осъдили един, ангажиран някога да организира българско лоби в Стара Европа. Ясно, окошарили са го не защото е лобист, а понеже съдът го е намерил виновен за престъпни деяния. Но в България представят присъдата сякаш осъден е не лобистът, а лобизмът. Разбирам политическия контекст на такова пренасяне, но не това ме интересува. Тревожи ме опозоряването на самата идея за комуникация и диалог между частния интерес и властта. Така се жигосва важна дейност, за която българското общество почти нищо не знае и затова не разбира. А днешният свят не може без нея, днес



лобизмът е многомилиардна индустрия



В "Цената на цивилизацията" Джефри Сакс изчислява само за САЩ над 6 млрд. долара средногодишни разходи за "чист" лобизъм. Без разходите за реклама, за изборите, за мозъчни центрове. В регистъра на лобистите в САЩ са вписани 13 700 лобисти, а според в. "Вашингтон пост" още толкова лобират на ръба на закона, без да се впишат. Брюксел не остава назад от Вашингтон. Добавете още 190 столици на суверенни държави и на още 16 страни със спорен суверенитет и ще получите представа за мащабите на явлението. Според английското предание то носи името си от



голямата зала на двореца Уестминстър,



седалище на британския парламент, наричана "лоби". Там се събирали преди и след заседания членовете на камарите на общностите и на лордовете, тук чакали допуснатите в храма на закона техни близки, приятели, служители и посетители да връчат прошения и петиции. Тук представителите на народа и лордовете на империята неформално обсъждали законите. Лоби (обща зала за срещи и приказки) има всеки лондонски клуб. Точно в клубовете - неслучайно разделени по партии - се е крояла политиката. В тях се събирали джентълмени и от трите власти, от бизнеса, лидерите на всички обществени среди. В лобито обсъждали, спорели и предлагали решения, търсели (и явно намирали) съгласие - вместо да се псуват и да си трошат главите като български партизани. Тази итерация с аргументи в търсене на решения - ако не оптимални, поне рационални - е "цивилизация" по Джефри Сакс. Става дума за лично интимна, деликатна и висша интелектуална дейност, за най-тънкото изкуство на обществената архитектура и навигация. Никак не се разбира



какво значи "лобизъм"



Политолозите го определят като "опит за въздействие върху решенията на властите, най-често върху законодатели и членове на регулаторни агенции". Тази плитка дефиниция показва колко малко политолозите, а вероятно и политиците, разбират какви сили движат обществото и как те могат да се управляват като се съчетават, съгласуват и разминават, за да не се блъскат и унищожават взаимно. В една раздумка нашият учител Атанас Буров рекъл, че само "банкерите" (няма предвид породата млекопитаещи, обитаващи банкови офиси, а мислителите стратези на реалната икономика и финансите) могат да разберат как се движи света и да го насочват по прав път (у-прав-ляв-ат). Сигурно е надценил "банкерите", щом е свършил в пазарджишкия затвор. Но със сигурност тази тънка работа, лобизмът, може да се разбере само от икономическа позиция. И да се схване колко е нужен



Лобизмът движи света,



а не парите (като сума), защото той е колективният разум на парите. Само жалки човечета с много мъничко ум могат да говорят, че висшето изкуство да насочваш разнородното общество по пътя на оптималното общо благо се свежда до "оказване на влияние върху властите". Публичните власти държат в ръцете си много важни, но малка част от лостовете на обществото и неговото стопанство. Всяка фирма, ферма, дом, общност, църква или банда си имат своя власт. Преди да прокарва нов закон, да иска административна мярка или да подкрепя нечия кандидатура, лобистът трябва да свърши най-важната част от работата си - да намери решение за



превръщане на егоизма в общ интерес



Общ интерес не съществува, освен като (векторен) сбор на индивидуални интереси. Сума и съчетание на егоизми. Аз имам интерес да печеля и идея как да се промени законът, та да печеля повече. Лобистът трябва да прецени дали моят частен интерес и проект е общ интерес, да ме спре навреме, ако егоизмът ме тласка в тежък сблъсък с други интереси. Той трябва да убеди групата индивиди в същия бранш или жизнена сфера, че не само аз, а и те ще печелят като мен, да обясни на засегнатите от промяната как и те имат интерес или поне не губят от нея. После идват аргументирането и защитата, че моят проект (консолидиран групов интерес) е общ, обществен интерес. Едва тогава лобистът представя проекта на властите и го прокарва. Това е заплетен процес на съчетаване на интереси. Греши, който си въобразява, че политиката изобщо е възможна без лобизма, титаничния по мащаб, дълбочина, вещина, финансова мощ и бързина



неспирен градивен процес,



в който се анализират проблеми, търсят се решения, подавя се егоизмът на заинтересуваните, стига се до проект, който събира обществена подкрепа с консенсус или с мнозинство, за да кажем: ето общия интерес. Откъде т.нар. "политици" и "управляващи" разбират кое е общ интерес, кое не? Имат видения свише? И уникална способност да отличават добро от лошо? Та, ако ги затворим като лабораторни мишоци - всеки в свой аквариум, изолиран от външно въздействие, по свръхестествен начин, ще "формират оптимални решения"? Абсурд. Изолирани от естествения съзидателен процес на лобизма, на обмяна на идеи в обществото, "управляващите" могат само да следват личния си интерес и да ретранслират решения, диктувани им отвън, отвъд излъчилата ги нация.