Облегнах се на стената да изпия първото си кафе в Азия и веднага в осветеното пространство прекрачи от тъмното висок тънък човек с дълга пурета в ръка. "Батко - рече той, - какво те носи насам?" Беше Рашид от старата махала Чифте кафене, засмян и с безупречна стойка, без капка от умора на този нощен кръстопът, по днешному паркинг, традиционна спирка на българските туристически автобуси към Бодрум и Кушадасъ. Само той ме величаеше "батко" - и само той с такава интонация - собственият ми по-малък брат бе честолюбив и ми казваше "брат ми". Беше странно един възрастен мъж да те срещне някъде в нощта и да ти каже "батко". Но пък и беше късно сега да започва да се обръща по име.

Лошото беше, че след цяла вечност и сега разполагахме само с десетина минути. Нямахме време да се върнем назад, там бяха спомените ни - и само те. Градът на нашето детство го няма вече там, нито къщите, нито улиците, нито фантазиите ни. Останало бе онова, което бяхме отнесли в душите си, а то се бе оказало достатъчно, за да не се върнем повече там. Рашид знаеше,че се виждаме за миг, и за начало поиска телефона ми.



Набра своя номер, джобът му пропя: "Хей, Джуд!"



Имахме си вече номерата. Това бил швейцарският му телефон - само да кликна и той ще ме набере.

Рашид живееше на няколко къщи от нас в някогашната турска махала на Плевен. Много от най-богатите жители на махалата вече се бяха изселили. Семейството му бе останало сякаш случайно - толкова се отличаваше от останалите. Баща му Ибиш бе с неизвестно занятие, извеждаше два необикновени коня, понякога ги впрягаше в също тъй странна кола и поемаше в неизвестна посока. Лете ходеше с панама на главата, зиме слагаше космата ушанка и обуваше огромни ботуши. Конете му бяха от изчезнала днес по нашите земи порода - тежковози. Масивни, гладки животни, много красиви: бяха млечнокафяви на цвят, с чисто черни гриви и опашки. Говореше се, че са останали от германците. Колата му също беше някак "военна": приличаше на разпространените тогава конски платформи, но цялата желязна, а колелата - с плътни гуми като на оръдие. Понякога, като я изкарваше от къщи, слагаше Рашид да възседне десния кон - досущ като ездови на артилерийски впряг. Веднъж я видях на главната улица натоварена догоре с искрящи калъпи лед. Ибиш ги разкарваше по кръчмите и сладкарниците, конете стъпваха величествено, като да теглеха карета, децата се трупаха да пипнат или да близнат леда.

Веднъж или два пъти при Ибиш идваха да играят карти негови братовчеди от Никопол. Тогава той се примолваше на баща ми да му стане партньор. Татко беше майстор, но не обичаше да играе. На Ибиш, обаче, нямаше как да откаже - вземаше си лекарствата за цял ден и отиваше. Биеха наред. Когато Рашид изкласи в училище, откри, че баща му притежава сандък с най-дефицитните в тогавашното детство автори: Карл Май, Майн Рид, Фенимор Купър, Емилио Салгари, Зен Грей и пр. Четяхме ги и ние, по-големите, и смътно съзнавахме, че



тоя Ибиш наистина е с нещо особен,

не е това, което се вижда отвън



Майката на Рашид имаше палто с цяла лисица на яката и в махалата така я и наричаха - Лисицата. (По плевенски Лесицата). Беше предпочитаната съседка на майка ми - една клюка не е излязла от Зина, казваше тя. По Байрям получавахме от специалната баклава на топки, а по Великден Лесицата боядисваше яйца за децата от махалата. Рашид имаше и сестра, която виждахме рядко. Живееше в Пловдив при някаква леля и учеше там. И тя много тънка (грацилна, казваше майка ми), с дълга тъмномедна коса. Идваше си във ваканция и пускаше плочи на грамофона - Сарасате, "Цигански напеви" излиташе през отворените прозорци в душните плевенски вечери. Такива изискани туркинчета нерядко се женеха в "стари" плевенски семейства, "смесените" любовни романи в махалата чет нямаха.

Самият Рашид беше будно и прилежно момче, от нас го отличаваше церемониалната почтителност към по-възрастните. Както и папионката, с която Лесицата обичаше да го докарва. Тая папионка бе известна на целия град и по нея го разпознаваха. Разговорно му викаха Рашо и това невинно побългаряване не се зловидеше никому. Дори в училище, казваше той, в дневника, веднъж така го бяха записали. Когато напусках Плевен беше вече строен и сериозен ученик в механотехникума, после го видях в един влак - трудовашката униформа му стоеше като на манекен.



Ето го и сега: издокаран като

за корица (без папионка обаче)



възрастен красавец със сребърна гривна на ръката. Имахме няколко минути да си кажем всичко за живите и за умрелите. Рашо живее в Швейцария, отдавна живее, сестра му е в Америка, а Ибиш и Зина са на небето. Директор е във фирма за електронни игри, имат офис в Измир и понякога прескача по работа. Никой от семейството не живее в Турция. Трима сина: Хуго, Златко и Осман. Внуци и внучки вече цял куп. Защо Златко? Имал голям приятел по време на трудовашката служба, загинал в катастрофа. Обещал тогава да му кръсти едно момче. Собствениците на фирмата са руснаци, правят игри с военни сюжети и имали идея да изработят един от обсадата на Плевен. Така отишъл там да проучи материалите. Нищо не излязло - невъзможно било да се изработи игра, която да се продава добре и в Турция, и в Русия. На Чифте кафене всички веднага го познали, но той ги бил забравил - много променени, стари, бедни хора. Даже джамията му се видяла някак смалена, клюмнала.

Сега отиваше към пролива. Възнамерявали да създадат игра за битката при Галиполи през 1915 година. Очаквали да намери



добър пазар не само в Турция,

но и в Австралия, Нова Зеландия -



британските части са били повече от там. Искаше да огледа местата, макар че в една електронна игра усещането за достоверност се постига повече с образите и униформите. Работи и не може да си представи, че ще спре. Но повечето неща, които са се случили в живота му, също преди това не е могъл да си ги представи. Така че...

Млъкнахме за малко и автобусът ми изсвири. Видяхме се, значи. "Намирам български вестници в интернет - каза, докато се прегръщахме за сбогом, - но са много объркани, противоречиви. Не добивам представа..."

"Потърси вестник "Сега" - рекох, вече от стъпалото на автобуса. И без малко да добавя: "В петък..."