Името Рангел идва от Архангел, "старши вестител" или "старши пазител на тайните". На 12 октомври режисьорът Рангел Вълчанов щеше да навърши 85 години. Дни преди юбилея обаче той отлетя при адаша си, да умуват над небесните тайни. Въпреки че по-младите зрители и читатели може и да не знаят много за режисьора, роден в шопското село Кривина, той е от първенците на българското кино и по време, и по заслуги. Завършил театрална режисура при проф. Боян Дановски през 1953 г., Рангел дебютира с "На малкия остров". Това е първият наш филм, който получава международни признания - в Прага и Мелбърн. За него световноизвестният чешки режисьор Иржи Менцел казва: "Помня, че когато бях студент, ни прожектираха неговия филм "На малкия остров", който беше истинско явление. От този момент нататък за мен той стана класик."

Много се спори коя е най-добрата творба на режисьора Рангел Вълчанов: дали това не е вторият му филм "Слънцето и сянката", който пък печели награди в Сан Франциско, Лос Аламос, Карлови Вари, Москва, Мелбърн и Кан? Или някоя друга от останалите му двайсетина творби, игрални и документални: "Инспекторът и нощта" (1963), "Вълчицата" (1965), "Пътешествие между два бряга" (1967), "Езоп" (1970), "Лице под маска" (1970) и "Шанс" (1972) - направени в Чехия, "Бягство в Ропотамо" (1973), "Следователят и гората" (1976), "С любов и нежност" (1978), "Лачените обувки на незнайния воин" (1979), "Последни желания" (1982), "За къде пътувате?" (1986), "А сега накъде?" (1989)....

Все пак самият той (а и повечето специалисти и зрители) дават тази титла на изповедалния "Лачените обувки на незнайния воин" - история за големия свят през погледа на 7-годишното дете, от Кривина до Бъкингамския дворец. Ролите в него се изпълняват от натурщици от родното село на Рангел. Преди години Рашо разказа пред нашия вестник как специално поканил на премиерата на последния майка си и баща си". По време на прожекцията баща му задрямал. Когато след това Рангел го попитал дали му е харесал филмът, бай Петър отвърнал: "Е, па, ареса ми." Майка му, леля Кръстана, обаче набързо срязала мъжа си: "Ареса му! Он през целото време спа. Аресало му." "Е, па щом ората казват, че е убав...", обяснил бащата. "А на теб, мамо, хареса ли ти?", попитал Рангел. "Че убаво. Водата шава като жива, и ората като одят на една страна, е убаво. Но като доде напред и се налези (едрите планове), това не може да го гледам." "А хареса ли ти как умират героите?" "Ууу, сине - прекръстила се баба Кръстана. Да ми ареса какво умират ората! Затова ли си учил? Аз и бездруго знам, че ще се умира. Ти ми покажи сватба, кръщене ми покажи, ората да пият, да си целиват ръцете..."

Последните две десетилетия бяха за големия ни режисьор време за филмово - а накрая, поради коварна болест - и за словесно мълчание. През 1990-а излиза филмът му "Немирната птица любов" (после до края на живота си заснема само още два: "Фатална нежност", 1993 и презакъснелия "А днес накъде", 2007 - продължение на историите на студентите от "А сега накъде", в сътрудничество със същия актьорски екип и сценариста Георги Данаилов).

От "Немирната птица любов" е следният знаков диалог между детето Емилия и чичкото (Ицхак Финци, който се явява режисьор на рекламни филми):

Емилия: "А ти какво правиш тука?"

Ицко: "Изкуство."

Емилия: "А какво е това изкуство?"

Ицко: "Ами изкуството е... а сега де?... Изкуството е... ох, да знаех какво е то - изкуството. Разбра ли сега?"

Емилия: "Да. Изкуството е онова, което не се яде."

Рангел не спря да създава изкуство до края - дори и тогава, когато загуби способността си да говори след раково заболяване. За него това бе тежък удар. Рашо беше човек на лакърдиите, на омагьосващите разкази с често фантастични скокове на фабулата, в словото му по магичен начин се прескачаха високият литературен език и генетично вкорененият му шопски диалект. Мнозина дори го намират по-добър разказвач, отколкото кинаджия (ролята на разказвача не е маловажна в киното, историята често пъти прави хубавия филм). Та помислете си какво е за такъв човек да остане без реч! Друг би се отказал, отписал - но не и Рангел Вълчанов. Той залегна над писането. Гласът го напусна, но не и чувството за хумор. "В последните 20 години наред с успешната си борба около здравния си статус навъртях два тома рентгенови снимки и станах манекен на медицинските науки... Единствено ми остана едно леко съмнение по въпроса за моите литературни възможности, наречени от някои графомански упражнения. Това обаче не ме засяга. Не се усмихвам обидено от подобни оценки за моя талант, даже напротив - спокоен съм за светлото бъдеще на моята литературна кариера, като се осланям на Дикенс. Спомням си, че и него като мен не го признаваха известно време, но постепенно нещата се оправиха". В последните няколко години излязоха трите му хумористични книги - "Ура! Най-после и онемях", "Всички ще умрем, а сега наздраве" и "Хем съм сам, хем няма никой".

"Не съм чел по-щура книга от тази. Книга - нескончаем телефонен разговор с неизвестна и непонятна дама, книга - изповед на стар грешник, книга - "джунгла, от която надникват всякакви зверчета". Страници, написани в изискан стил, с блестящ език, неочаквано прекъсвани от откровени шопски псувни. Това не е автобиография, това не са и мемоари. Това е Рангелиада!", е оценката на неговия приятел и сценарист Георги Данаилов (пък и на повечето читатели) за "Всички ще умрем, а сега наздраве". Което се потвърждава и от по-ранните наблюдения на друг наш писател - Деян Енев, върху стихията Рангел:

"Ние, следващите поколения, нямаме сетива при среща с човек като Рангел Вълчанов, което се забеляза даже при двукратното гостуване на режисьора в "Шоуто на Слави Трифонов". Неговото общо въздействие върху събеседника е като една, ама много леко укротена буря. По всяко време разполага с целия регистър от човешки реакции, имам чувството, че може да изиграе всеки и всичко - и магарешки бодил, и царя на републиката. Лицето му няма възраст - в отделни мигове прилича на солен стълб или на 100-годишен трапер, или на 5-годишен хлапак, който току-що е счупил фамилната ваза и сега се мъчи да я залепи с дъвка. А на всичкото отгоре е ненадминат разказвач, от онези, които в едни други, безтелевизионни времена са събирали до петстотин човека, наредени в концентрични кръгове около себе си, и са започвали на светлината на огъня безкрайните си истории."

За наше щастие приживе той се погрижи да ни остави достатъчно от историите си - и на филмова лента, и на книга.

Режисьорът беше скъп приятел на "Сега". Почивай в мир, Рашо. Редакцията изказва съболезнования на близките му. Поклонението ще е в четвъртък, 3 октомври, от 13.00 часа в църквата "Свети Георги" в столицата.

---------------------------------------------

* Заглавието е из слово на Рангел Вълчанов за публиката на Велико Търново по повод представяне на книгата му "Ура! Най-после и онемях!"