Броят на шизофрениците в различните страни може да е константен независимо от равнището на здравната обезпеченост и икономическото състояние на същите тези страни, както твърдят статистиките. Обаче броят на доволните и кахърните хора не е. Достатъчно е да се разходите из улиците на средно големи градове, за да се уверите. Примерно из Плевен и Поатие, или из Перник и някой сирийски градец - Алепо, да кажем, ама преди войната. У нас кахърните се виждат с просто око - на улицата, в бръснарницата, на сергията, зад и пред гишето. Повече са. Да не кажем - всеки втори. Личи по угрижения лик, по обидената някак походка, по настръхналия поглед. Виждал съм и другаде по света страни с такива люде - Молдавия например. Но преобладаващата част - независимо дали по-богати или по-бедни от нас - битува в повече социална и вътрешна хармония. Тя им се изписва на лицето. А ако трябва да обобщя с една дума какво чувство ми изглежда постоянно пребиваващо на лицето на сънародника ми, ще се затрудня. Обаче ще рискувам -



ще предложа думата "прецаканост".



О, разбира се, за подобни изражения имат безспорна вина социалният статус, икономическата криза, историческото наследство и какво ли още не. Има вина и недостатъчната образованост понякога, и ниската емоционална култура. Въпреки това изражението обладава епидемични качества и склонност да се лепи по всякакви лица - и на хигиенистки, и на професори, и на бизнесмени, и на държавни служители. Една българска преподавателка, живееща от десетилетия в иначе подобната на нас по територия, па отчасти и по някои стандарти страна Португалия, ми разказа защо настръхва от срещите си с днешни свои сънародници. "Срещам професор, гостуващ от България. Чела съм му една статия, харесала ми е. Казвам му го. Всеки нормален човек и тук, и навсякъде по света би отвърнал: "О, благодаря". И разговорът би продължил - за статията или за нещо друго. Нашият човек обаче поизпъчва стан и отвръща: "О, това е нищо! Да знаете какви още други мнооого по-добри неща съм написал! Ама..."

Благодаря няма. Има хем надуване, хем вкиселяване - зад това "ама", дали развито или неразвито по-натам, се таи: "ама едни катили ми пречат, не ме признават, завиждат, в тая нашата държава нищо не става, ей така се затриват кадърните хора - такива като мене."

Те че се затриват, затриват се - но то ми се вижда като натрупване на критична маса от някакви автопатогени, а не следствие от колективната неприязън към таланта. Помня какво ми разказа писателят Сашо Секулов, днес успяващ автор и бизнесмен, за своята практика като сервитьор в зората на българската нова демокрация из кафенетата на съседна Гърция. Сашо заминал за там да припечели някоя пара поради невъзможността да го стори тука, разнасял манджи и кафета. Към всеки клиент, разбира се, следвало да се отнася с почит, но се оказало, че има скала на почитта! Веднъж един пореден уважаем кир седнал на масата и си заръчал обяд. Сашо му поднесъл обяда, донесъл му и препечените филийки, добре увити с книжна салфетка, за да не изстинат. Кирът обаче вдигнал грандиозен скандал на собственика, съответно собственикът на кръчмата се накарал на Сашо. Кирът бил не кой да е! Бил



самият местен учител!



И поради високия му ранг се полагало хлябът му да не се завива с книжна салфетка, а с платнена!

Чувството за прецаканост идва от липсата на уважение. Липсата на уважение има много разклонения - едното е институционално. Когато си прецакаш различни съсловия, особено съсловието, което не просто налива знание, а изгражда модели на поведение - педагозите, то е нормално, че действащи модели стават не тези на добре стратифицирания социум, а тези на биологичните единици в джунглата: цапвай каквото има и се крий, да не ти го вземат! Чувството на прецаканост идва от неуважението към труда на другия - "глей го, бизнес върти - нагушил се е, кучето! Докторчета, само гледат да им мушнеш нещо в джобенцето! Чиновници, дупетати, министри - пасмина крадци." Към другия полюс уважението не е повече: "Глей го, едвам диша, с едната ръка гушнал босилеко, с другата лозунги дига! Прошляци, мангали, гяволенца - само гледат да отмъкнат нещо!"

Неуважението към труда на другия е неуважение към другия като цяло - тоя ли ще ми става министър, нали с чичо ми е от едно село! Тоя ли ще ме учи на ум и разум - че аз си имам, пари ми дай ти на мене! Тоя ли ще ми става владика - нали се напи лани на сватбата! Тоя ли ще ми става лидер - една ракия не сяда да изпие в кръчмата като хората!

Неуважението към другия



е неуважение към себе си,



защото сме така устроени, че проецираме собствените страхове, мераци и модели към този отсреща и смятаме, че е като нас.

Не уважаваш ли себе си, си перманентно кахърен. И перманентно прецакан. Дори да удариш джакпота, общата прецаканост не намалява, защото тези покрай тебе се вкахъряват с една степен повече.