"Една истина, която крещи от всяка страница на историята, е, че потисничеството само дава сила и обединява угнетените", пише Джон Стайнбек. Традиционните предупреждения на Запада към главорезите по улиците на Кайро, Москва или Техеран са "Ще съжалявате". Ще съжаляват ли наистина? Уроците от историята, свързани с протестите и насилието, са по-сложни. Кръвопролитията понякога, макар и временно, работят за автократите. За самите протестиращи обаче да тръгнат на война обикновено е грешка.

Масовото избиване на хора в действителност оставя виновниците изолирани на международната сцена и хулени у дома, а хората губят илюзиите си, които вероятно са имали по отношение на управниците си. Те често оставят на власт такива режими, макар и за кратък период от време. Комунистическите ръководители на Китай възприемат жертвите на площад "Тянанмън" през 1989 г. като добре свършена работа. Иран не съжалява особено за хората, които са убити през 2009 г. Башар Асад смята, че зверствата в Сирия са оправдани. В този смисъл - дори и наблюдателите да искат ситуацията да е различна -



насилието често има успех



Утехата, която дава историята, е, че накрая подобна жестокост може да се обърне срещу тези, които я извършват. Изследване, осъществено от Крисчън Дейвънпорт от Университета на Мичиган и Бенджамин Епъл от Мичиганския държавен университет, показва, че обикновено очевидните репресии съкращават управлението на лидерите. Според Дейвънпорт насилието "създава процес, който може да доведе до отстраняването им".

Първият риск за тираните е, че наложените от тях строги мерки могат да се провалят: войските и главорезите не могат или пък няма винаги да приемат извънредни закони или да изпълняват заповеди да стрелят. В подобни случаи те често не постигат успех. СССР оцеляваше с насилие и рухна, когато то се провали. Силите за сигурност спряха да се подчиняват и това помогна за падането на режимите на Фердинанд Маркос във Филипините и на Слободан Милошевич в Сърбия.

Дори и когато нарежданията се изпълняват, както отбелязва Стайнбек, репресиите в крайна сметка могат да укрепят опозицията. Барбара Уолтър от Калифорнийския университет в Сан Диего дава пример с жестокостите, които в качеството си на президент Сухарто извършва спрямо сепаратистите в Ачех. Въстанието през 1989 г. е потушено, за да избухне отново десетилетие по-късно, но този път има по-широка подкрепа. Британският генерал Реджиналд Дайър, който е отговорен за убийствата на стотици индийци в Амристар през 1919 г., казва: "Мисля, че трябва да стрелям точно и убедително, така че нито аз, нито пък някой друг да е в състояние отново да открие огън". Той не е бил прав.

Генералите в Египет, подобно на други войнствено настроени лидери, трябва да разберат, че кръвопролитията объркват личните планове за оттегляне на тези, чиито ръце са оцапани с кръв - като иранския шах (заминал в изгнание), Саддам Хюсеин (който бе екзекутиран) и Муамар Кадафи (умря като куче ) - и самите те могат да бъдат арестувани. Гневът срещу руските революционери, убити през 1905 г., помогна за гибелта на цар Николай 13 години по-късно.

Разбира се, не само автократите са поблазнени от насилието. За обгазените, бити и обстрелвани с куршуми протестиращи желанието да се сблъскат с подобна възможност е голямо. В някои случаи, както републиканците в Северна Ирландия си създадоха смъртоносно крило, за да помогнат на дисидентите чрез увеличаването на призивите от страна на по-умерените. Бомбите на ИРА в края на краищата помогнаха британските правителства да участват в преговори за постигането на политически компромис.

Историята обаче показва, че



за повечето протестни движения насилието е контрапродуктивно:



тези, които обръщат и другата си буза, докато говорят за гражданско неподчинение, седящи протести и стачки вместо съпротива с оръжия, постъпват най-правилно. Ерика Ченоует от университета в Денвър и Мария Стивън от Държавния департамент на САЩ анализират протестите в периода между 1900 и 2006 г., чиято цел е да свалят правителства, да прогонват окупатори или са с искания за отцепване на част от някоя държава. Двете установяват, че от 1960 г. насам "мирната съпротива е станала по-често използвана и по-успешна, докато кампаниите, съпътствани от насилие, се провеждат рядко и се увеличава броят на неуспешните". Те смятат, че е два пъти по-вероятно мирните протести като цяло да постигнат успех в сравнение с тези, в които се използва сила (въпреки че провежданите в момента протести в България има какво още да постигнат).

За това правило обаче трябва да е спазено едно важно условие: единство. Протестно движение, което е разединено между пацифисти и привърженици на бомбите, е идеално за тираните. Да подадеш и двете си бузи



изисква дисциплина и непоколебими лидерски качества,



а пример за това са Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг. Когато демонстрантите успяват по този начин, те могат да бъдат сигурни, че целият позор е за държавата, и въпреки рисковете от сериозни наранявания събират повече привърженици.

Подобна победа в моралната битка, а не в уличните сблъсъци става все по-важна в ерата на интернет и на сателитната телевизия. Дори и в държави като Египет, където повечето от местните телевизии са проправителствени, се появяват снимки на трупове. И без директна чужда намеса държавниците започнаха да се притесняват за сигурността на активите си и за правото да пътуват в чужбина. Все по-често се появяват съобщения за високопоставени чиновници, които са обърнали гръб на режима.

За късмет на днешните протестиращи има и прецеденти, от които може да се вземе пример - протестите в края на Студената война, в Сърбия през 2000 г., "цветните революции" в Грузия и Украйна. Използваните тогава техники се развиват, увеличава се цената на злините, сторени от държавата, и се набляга на невинността на опозицията. В Киев по време на оранжевата революция през 2004 г. например кордоните около протестите затрудниха провокаторите да организират побоища, заради които оранжевите можеха да бъдат наречени хулигани. Изнервените полицаи за борба с безредиците бяха посрещани от красиви млади жени, носещи рози.

Има парадокс в насилието, използвано от държавата. За диктаторските режими заплахата от сила не е нещо необичайно и е в основата на контрола, който те имат. Това обаче е доказателство за тяхната нестабилност. Както казва Ченоует, "колкото повече насилие използва един режим, за да оцелее, толкова по-малко власт има той." А това може да бъде източник на сила за демонстрантите - ако я използват мъдро, дори и да боли.