"Влакът току-що потегля от Централна гара след около точно 20 минути".

Това и да искаш, не можеш го измисли. Но ето че някой все пак се справи. Произнесе го телевизионна репортерка по повод преминаването през София на някакъв увеселителен влак от Европа. Според мен бие го единствено любимото изречение на покойния писател Климент Цачев: "Мога ли да ти задам един въпрос и същевременно да те запитам нещо?" (Твърдеше, че цитира известен актьор - и той покойник днес.) Обичаше да втрещява с него неподготвените за майтап литератори в писателското кафене. Но това за влака не е изречение от кафенето, а от националния ефир. "Мамка му - казва в такива случаи приятелят ми Жоро Апломба, - гледай как някои хора в България си изкарват хляба..."

Изречения като това с влака се получават, когато



мисълта върви подир речта



Когато човек глаголи, без още да знае какво точно ще каже. Или когато мисли за нещо съвсем друго, докато подрежда думи, каквито му попаднат. Близко е до словоблудството, а често го бъркат и с олигофрения. В наши дни е запазена марка на няколко публични личности.

Бихме могли по обичая си и днес да се отдадем на езикови въпроси. Хигиенизирането на българската реч не е отпаднало като обществена потребност. Но тук нещата излизат от обхвата на любителя-граматик. Тук опираме до значението и предназначението на индивида в живота. До изискването за годност и уместност на присъствието в обществото. Както и до разкривеното подреждане на образите от националния пъзел.

Маестро Т.Р., който обича (и с право) да гледа от частното към общото, в този случай би казал: "Само тя ли е, дето не си е на мястото днес? Я виж по "Дондуков" (б.а. - 1 и 2), я виж в парламента! Погледни



колко самозванци и бездарници заемат местата на кадърни хора



и изтощават тази нещастна страна..." Това за парламента е на устата на всички: пак поради телевизията всеки може без затруднения да борави с илюстрация от пленарната зала и от сутрешните блокове. За примери от други институции и области научаваме по различни поводи - когато литнат калинки или министърки се спазаряват на автостоп. Адекватността със служебно положение не е задължителна почти за никого в непроследимите разклонения на властта.

Ако се сглобят в изречения действията на българските управници от последните години, ще се получи нещо като съобщението за онзи влак. Едно решение отменя другото (понякога още в същия ден), каруцата застава пред коня, рязането на лентата непринудено преминава в скоропостижен ремонт и пр. И тук лафовете и жестовете изпреварват мисълта, само дето не е ясно дали мисълта въобще някога идва. Дори най-амбициозни политически действия се оказват с непроследима логика и се превръщат в изречения, на които никой не може да сложи точка.

Това кара масата да мечтае



как един ден ще сложи точка на всичко



и ще започне отначало...

Засега, обаче, точка не се предвижда. Нищо че в правителството има професорка по синтаксис и, значи, граматиката не му е съвсем чужда. Няма изгледи дали ще се справи със своето изречение - да бъде то понятно и свързано и най -вече да успее да го завърши. Новото е, че тук масата се намесва и посяга да го редактира. Понякога успява. Но мечтата за точката като че се отдалечава.

Всъщност ние не знаем дали монолозите в политиката съвпадат с онова, което самите оратори наистина си мислят. Разбираемо е, когато хаотичните приказки и механичното бръщолевене служат да прикрият действителни намерения, които не са за пред хора. Може да се приеме например, че когато се говори за строителство и за енергетика, се мисли за комисиони, а когато се обещават добавки и пенсии, се имат предвид избори. Това поне е установено - така е. Какво се крие зад останалото говорене, времето полека-лека ще разкрива. Може да не се окаже толкова несвързано. Може и да се открият някакви... връзки - най-трудното в разбора и тълкуването на политическия текст.

Понякога нещата могат да се окажат и съвсем прости - когато хаосът в речта нищо не прикрива, а просто разкрива кашата в съзнанието на нашенските политици и политички, на министри и всевъзможни администратори. Те обикновено знаят, че има някакъв влак, но рядко са в час по въпроса дали пристига или тръгва, кога, от кой перон и най-важното - закъде? Може случаят наистина да е такъв, но какво ни грее това? Страната ни един по един изпусна всички влакове и дори ако наистина закрият железниците, няма да се забележи...