"Образованието е най-добрият контрацептив" - припомни ми с усмивка професор Сергей Капица преди две години, когато гостувах на вилата му край Москва с цел интервю за "Сега". Големият физик, син на още по-големия - Пьотър Капица, Нобелов лауреат, уви, почина малко по-късно.
Изглежда, прекалено сме образовани, защото намаляваме лавинообразно. Сдружения и политици освен това бият тревога, дори преди ден отново биха. Позоваха се и на ЦРУ, отдето били изчислили, че до 2050 г. у нас ще живеят едва 3.5 млн. души. При това повече от половината "нямало да са българи".
Капица пък беше пресметнал в своята демографска теория, че идва време, в което населението на Земята ще спре да нараства. Още твърдеше, че ние, човеците, като победил вид, сме се развъдили непропорционално на планетата и ако се следва само биологичната логика, тоест ако хората бяха само животински вид, би трябвало на Земята да сме горе-долу, колкото са мечките. Тоест над 100 000 индивида. Ние обаче ударихме 7-те милиарда, като нищо ще ударим и 10-12, преди да спрем да растем - ако теорията му за стабилизиране на земното население, разбира се, се окаже вярна.
Обърнете внимание как един абзац по-горе сложих извода от тревогата и анализа на ЦРУ в кавички - "нямало да са българи". Ще ви кажа защо го направих. Защото в тези демографски тревоги за българщината виждам както справедливи упреци към досегашните държавни политики в сферата на семейното планиране, така и залитания към утопични расови блянове. Тази тема поначало е пълна с парадокси, а в устата на политическия патос често звучи нелепо. Конференциите се правят, за да искат поощряване на раждаемостта при образованите и заможните, но раждаемост без конференции практикуват повече необразованите и бедните. Конференции се правят, за да се бие тревога, загдето намалява броят на "истинските българи", каквото и да значи това, а без конференции "неистинските българи" - ромски, турски и прочее (в светлината на бежанския въпрос днес бих турил и сирийски) се размножават по-усилено. Конференции се правят, за да се тури на пиедестал българското като етнос и генотип, а голяма част от това, което се смята за български образец на етнос и генотип, бърза да си охули държавата, авторитетите и сънародниците като цяло, щом само види трибуна иззад някое емигрантско баирче или пък в някой просмукан от политикански плеврит и анално остроумие форум.
Най-сетне конференции за раждаемост се правят от амбициозни и образовани хора, които планират с десетилетия едно-единствено дете или не планират хич в личен план; през това време
необразованите и неамбициозните просто правят деца
Но хайде без трагедии по този повод, а? Размножението като патриотично дело ми се вижда хумористична по-скоро кауза.
Желанието да имаш голямо семейство, голям род, голямо племе е свързано с въпроса за личното, но най-вече за родовото и видовото оцеляване. Болести, конфликти и войни са ни дебнали през цялата история, затова и сега в главите ни най-често се отключва желанието да можем да викнем: "Много сме, силни сме!"
Само че нивата вече не се жъне от двайсет чифта ръце със сърпове, а комбайн жъне двайсет ниви. При война малка като география и население държавица показа, че може да смачка с оръжие, организация и интелект десетина околни страни с петдесет пъти по-голямо население. Прословутият пък "изконен етнос и ген" води до общите родители на цялото земно население; те са от Източна Африка. Тръгнали са някога, когато е нямало езици и граници, нямало е демографско планиране и правителствени кризи, история е нямало, дори физика е нямало. Поезия също е нямало, впрочем.
Поезията включих не случайно. Има един известен френски поет, казва се Бернар Ейдсик. Автор е на така наречената "звучаща поезия" - poesie sonore. Преди години участвахме в среща, той чете прочутата си поема "Вадуц". Ейдсик е прочут с това, че обича да чете, не да издава. В тази поема, която по звук наподобява гъргорене на камъни, носени от планинска река, стотици пъти се повтаря Тout autour de Vaduz. Звучи "тутотур до Вадуц". Така викаше този "тутотур", че в тъпанчетата ми все едно топуркаше стадо малки бизончета. "Защо не издавате?" - попитах го. "Безсмислено е - каза, - звук трябва, не печат."
Както и да е, патосът на поемата е, че около Вадуц гъмжи от какво ли не - от елфи и феи, от немци и французи, от алпинисти и метр д'отели, от югославяни и араби, дори от българи гъмжи около Вадуц, според него...
Като я слушаш, почваш да съчувстваш на горкия Вадуц - запредставяш си го нещо като крепост, обсадена от гъмжилото на огромния хаотичен свят. А Вадуц е столица всъщност на Лихтенщайн. Брои към 5000 души. Цялата държава Лихтенщайн е по-малка от Перник. Обаче населението й е твърде богато. По тази причина - бая надуто щях да кажа, но не е тази думата. Защото е възпитано население. Нека го наречем гордо от живота си. Не личи
да го борят демографски тревоги
Виждал съм идеологически парадокси от демографски обсесии с национален привкус. Включително такива - една моя колежка от студентските години - красивата абхазка Диана, беше решила, че ще се омъжи само за абхазец, за да воюва с изчезването на етноса си и да защити "кръвната чистота". На територията на самата Абхазия "кръвните" абхазци са 10%. Бедната Диана впрочем се разболя, почина съвсем млада. В което също съзрях символика.
А Вадуц си е Вадуц - супермясто.
Но то всичко е като Вадуц, ако се замислиш. И ние, и Европа, и Земята. Камъни, труд и пари трябват. А демографиите са сетнешна, божа работи.
По темата - Натисни тук
--------------------------------
Сайтът на Генек