Гатанка. Двама приятели тренирали карате; единият побеждавал другия. Двамата станали изнудвачи, предлагали сделки, които не могат да бъдат отхвърлени. По-слабият каратист изнудвач станал премиер, натопил другия, че е изнудвач, и по този начин го победил.
Докато по-бавномислещите се досетят кои са двамата в гатанката, в теста за интелигентност, както казват папагалите, възкликващи "Уаоу!" в българските реклами, аз ще ви разкажа за българи и други мъже от по-старо време, за старите муцуни.
Рок групата на Георги Минчев-Жоро се казваше "Старите муцуни".
Носейки едновременно три чашки кафе, Жоро пристъпи бавно, за да не ги разлее. Спазвайки чинопочитание, неписан протокол, както казват папагалите, той подаде чаша първо на Хачо, после на мен и тримата тръгнахме към масата. Хачо нищо не каза. Аз казах: "Благодаря Жоро". Жоро каза:
- Няма да ми викаш Жоро.
Сепнах се и едва не си разлях кафето. Не бяхме близки приятели, но отколе се знаехме; той искаше да спазвам дистанция ли, що ли?
- А как да ти викам?
- Ще ми викаш Катя.
Този път наистина си разплисках кафето. Хачо, вече беше положил кафето си на масата, можеше да се смее, без да го разплиска. През смях Хачо ми обясни:
- Жоро ще се именува Катя, понеже Екатерина Генова именува нейно телевизионно предаване "Старите муцуни".
- Ми има си агенция за авторското право върху запазена марка - казах аз.
- Ти пък - изгледа ме снизходително Хачо. - Жоро е като вас.
- Кои нас?
- Приятелите ти Кръстан, Тодор Вълчев и ти, Джимо, осъдихте ли някого за плагиатство? Мързи ви да се съдите, нали.
- Вярно - признах си аз. Аз бях казал "л" за литература, Кръстан "и" за изкуство, Тошо "к" за култура и така стана ЛИК, докато си пиехме кафетата в кафенето на БТА, а после куцо и сляпо присвои името ЛИК.
Но в момента не бяхме в кафенето на най-горния етаж на БТА, а в кафенето на втория етаж на телевизията и аз казах:
- Карай да върви бе, Жоро.
Жоро каза: - Карам я аз както я карам, ама и ти, и Хачо, и всички вече ще ми викате Катя. Щом Катя е Старите муцуни, аз пък ще съм Катя. Ама все ме изпреварват - разсмя се накрая и той, щото на опашката за кафе го беше преварил Кеворк, който е правист и никога не го мързи да се съди. Кеворк изпревари Жоро ето как:
На Жоро вече му идваше редът на опашката, но вместо да каже на бюфетчийката какво иска, той се беше обърнал към мен, предпоследен на опашката, и ми правеше знаци с пръсти - един пръст, два пръста. То значело дали да ми сложи в кафето една или две лъжички захар. Хачо зад мен и последен на опашката вдигаше три пръста, сочейки себе си, което значело Жоро и него да брои, да вземе три кафета. Но аз още не им знаех телевизионерските номера.
Преди да вляза в телевизията от главния вход от улица "Сан Стефано" видях на тротоара откъм Бирената фабрика, че срещу мен върви самият Славчо Трънски, вече отдавна изместен от "чавдарците". Легендарният генерал, строен стар мъж, така стисна с голямата си твърда ръка моята нежна ръка на неосъществил се пианист, че ми изпращяха кокалчетата. Той каза:
- Какво е положението?
Аз си имах един мой лаф, който бързо плъзна чрез колонката ми в "АБВ".
- Положението е безнадеждно, но не особено сериозно.
- Браво - каза той и за мой ужас повторно ми стисна ръката.
По това време от ЦК бяха забранили на българските медии да ме вземат на щат. Дай боже, всеки български безработен да е като мен. Превеждах си на свободен реланс като "свободен агент", както сега наричат футболист без договор. Можех дори да пиша, макар само в изданието "Музика" на Съюза на композиторите и в "АБВ", където дори седмична колонка ми предостави техният главен Филип Панайотов. Уволнението ми от БТА предизвика смях и си беше за смях, щото от БТА щях да отида в телевизията, но персоналният ми екзекутор в БТА Петър Кожухаров за зла моя участ го назначиха в телевизията току преди мен, пак за мой началник, и той пак ме екзекутира. От трън та на глог. Петко Бочаров каза на бетеанския главен редактор и член на ЦК: "Страхотен сте, другарю Стрелков. Джимо си мислеше, че ей така - от БТА в телевизията през Перловската река. А пък Джимо, дето се фука, че е плувец, се удави в Перловската река." Лозан Стрелков мъдро казваше: Някой много, много като почне да знае, само му отпускаш още въже и той сам ще се обеси. Иван Гарелов, вече прехвърлил се от БТА в телевизията, също мой тогавашен и сегашен приятел, също се смееше както си пиехме с него коняците в Клуба на архитектите, близо до телевизията. Томски, и той мой някогашен и сегашен приятел, каза: "Веднага идваш при мен", но и него го отгърмяха; на летището го проверили, намерили листи от "тайните" бюлетини, които аз, докато бях в БТА, бях съставял. В още по-таен бюлетин на ДС, Държавна сигурност, за мен написаха, че съм "избягал", тогава това беше стигма. Петър Кожухаров се обърка - Митко, той ми викаше Митко, намери начин да се покажеш на екран, за да видят хората, че не си избягал, а пък той, като персонален мой екзекутор, щял да ме отрази в новини и на тв екран.
Активното мероприятие - дезинформацията на ДС, че съм фъснал, не беше от омраза, а за да ми натрият носа. Тоя какво си въобразява, иска се от него да информира, а той - под достойнството му било, не бил отрепка. Всички отрепки, а Джимо в бяло трико.
Сега форумните отрепки ме наричат доносник, без да проверят дали в досиетата има доноси от или за мен. Сашко Диков каза, че най-гадният донос на Кеворк е за мен, а Кеворк каза, че Сашко Диков е един Мунчо. Недейте се кара приятели, амичи, амигос. Ако Кево е написал доноса, той не е лош като моя характеристика, добра е даже.
Я да ви доразкажа как Кево превари на опашката за кафе Жоро, дето искаше да му викам Катя. Докато Жоро ми показваше един пръст и два пръста, а Хачо му показа три пръста, пък аз не им разбирах номерата на телевизионерите, Кево мина преди Жоро със своя си номер:
- Две кафета. За мен и за Иван.
Всички помислиха, че той взема кафе за директора на телевизията Иван Славков и за себе си, пък той носел кафе на Иван Гарелов.
Кеворк с двете кафета отиде в кабинета на Иван Гарелов на същия втори етаж, където беше кафенето срещу вонящия кенеф, който едва после Хачо, когато той стана директор на телевизията, се разпореди да го хигиенизират.
Отвън се разнесе гласът на "Бъзото", хумориста "Дон Базилио", Васил Цонев. Гласът му беше като на Сачмо, Луи Армстронг:
- Дръжте го! Кажете на пропуска да го спрат!
Бъзото беше приятел на Иван Славков, който после го прати кореспондент в Хавана. Влязоха Иван Славков и Бъзото, който питаше Иван "Силно ли те удари", а Иван, разтривайки се под лявата скула, каза "Глупости!", смеейки се. Някакво момче, за да се прочуе изненадващо, ударило Иван в асансьора, когато слизали от директорския етаж, но във високата сграда на телевизията на улица "Сан Стефано" за няколко хиляди души само две тесни асансьорчета и в тях хората, гъчкани като сардели, просто не е възможно да си разгърнеш удара. Велик е българският архитект. Иван се смееше и даже не уволни момчето, което го ударило, макар че можеше да му разкатае фамилията. Сетнешният шеф на телевизията Асен Агов, когото бях покровителствал в БТА, много син, опищя орталъка, че на улица "Венелин" някакво боксьорче му шибнало един заради паркиране, и го даде в съд и се натискаше за рекламодавец и дупедавец - брат му да поеме телевизионната реклама, след като аз, той и Асен Гешаков, пребоядисан в син, "изнесем" от телевизията Огнян Сапарев.
Бъзото, Васил Цонев беше веселяк. Той вадеше миди, печеше ги на една тенекия на брега и даваше на който мине. Аз му помагах заради веселбата и той ми викаше: "Жорж, извади още миди", и аз вадех, макар че никога не съм се казвал Жорж. За едни немци не останаха миди, те помислили, че са лишени от плажна атракция, която им се полага, и се оплакали на Стоилков, директорът на МОЖ, международния дом на журналистите. Отмъщението на Бъзото е достойно да го възпея. Не брат му, известният артист Коста Цонев, а третият им брат, живеещ в Австралия, беше пристигнал с истински ролс-ройс и всякакви джаджи и Бъзото с шнорхел и неопренов костюм и плавници на плиткото сочи брега и вика "Тюрки?", а немците му обясняват на немски, че Турция е много, много на юг.
- Хело, Джордж! - поздрави ме Дон Базилио, като ме видя.
- Не е Джордж, бе. Той е Джимо - поправи го Иван Славков. Ама и аз не го знам дали е ИванОв или ИвАнов.
- И двете - казах аз.
- Що?
- Като ме търсят, да не могат да ме намерят. Имаше лаф, че Тодор Живков се криел, но никой не го търсел. Иван Славков, зет на Тодор Живков, не се обиди. Той бил казал на шефовете на един от двата ни футболни гранда "Искахте ми тоя играч, дадох ви го, искахте ми онзи играч, дадох ви го, какво повече искате, да сложа дядо си на врата ли?" Но това не съм го чул с ушите си. Каквото чух, от Иван беше:
- Досега ни псуваха, вече ще ни ебат, ха-ха! - Щото над вратите на двата тесни асансьора имаше голям плакат "Да превърнем думите в дела!" Простете ми, че точно цитирам, но метафорите ги оставям на поетите и на политиците. Политиците вече толкова метафорично се изразяват, че да бях поет, щеше да ми се доповръща от метафори.
Иван беше ватерполист. Ватерполистите свикват на по-гадни номера от футболистите, хокеистите и всички други спортисти, щото под водата не се вижда как те се щипят, ръгат се с лакти и се ритат по ташаците. Вчера, като си плувах в басейна на МЕИ, виках си: От тия подводни илюминатори що не ги снимат какво правят под водата. Хубав е 50-метровият басейн на МЕИ и си остана за студентите, защото, казват, бил с 3.04 см по-къс от олимпийския размер; да го удължат, не могат, без да му разбият стените. Иначе отдавна да са го приватизирали. Абе велик е българският архитект, повтарям. Студентите от плувните отбори са чудесни, много възпитани момчета и момичета, плуват много по-добре от мен, когато бях на тяхната възраст. Аз, докато направя моите скромни 1500 метра, те правят 3 хиляди. И в сауната си говорим най-приятелски, но ... Младите са млади, старите са стари, комуникацията дефектира.
Събрахме се миналата седмица редакцията, щото станахме на не знам колко си години, и после Мария Стойкова ме закара, щото съм й на път, и аз с бутилка ракия в едната ръка и погача хляб в другата ръка - няма на сутринта да ставам да пазарувам я - казах на шофьора с моята школувана микрофонна дикция "Покрай парка и преди хотела" ("Плиска"). Шофьорът чул Парк хотел и се мотахме, докато Мария ме заведе невредим, щото да й дам ръкописа си на другия ден. Толкова засега. Адиос мучачос. Адиос мучачас.
Jusautor DI copyright Nov 6 2013
!
