В един ноември на ХХ век, само че мъглив и мокър, в популярната кръчма на созополското пристанище, която лете величаеха като казино, се запознах с Давид*, моряк с шарена брада и дебело бинтована ръка. Беше як, кокалест мъж и смесваше рома с кока-кола по рецепта, популярна и в писателското кафене на "Ангел Кънчев" 5. То ако бъдем честни, май нямаше друг начин да се пие тогавашният български ром.

Бяхме прескочили до градчето повече по навик, отколкото по работа - знаехме хубостта на созополската есен, одухотворения в опустението си бряг, застинал под ниското слънце и подготвящ се за зимата така, както навярно в северните земи се готвят за полярната нощ. В такива дни винаги ми се струваше, че животът уютно и търпеливо се намества, сякаш да затвори очи и да преспи до пролетта. Вместо това - разпокъсаните повесма на мъглата, къщи със студени комини и тъмни врати, улици без минувачи и само понякога мрачни созополски котки, които святкаха с очи към фаровете, както съм ги виждал да святкат само през нощта. Затова и мъжете в кръчмата, насядали в кръг около печката, с измити от самота лица, изглеждаха като група, прогонена от света и намерила накрая прибежище и питие.

Мъглата помръдваше пред прозорците и сякаш се утаяваше там завинаги. Съвсем наблизо, в невидим за нас риболовен кораб, припалваха и гасяха мотора. Откъм вълнолома в казармата на торпедния дивизион периодично удряха камбанка, веднъж без предупреждение, като сепната, изви и се прекъсна сирена. Звуците потъваха като в кадифе, въпреки че мъглата, знайно е, ги усилва. Не и този път обаче, не и в този ден.

Извън сезона в заведението не работеше кухня, съгласиха се да ни изпържат нещо, отвориха рибни консерви, съвсем пресни, онзи ден ги взели от "Славянка", увери ни жената и махна с ръка към фабриката, която трябваше да се вижда наблизо, но не се виждаше. Хората ни разпитаха откъде сме и за колко и ни оставиха да хапнем. После фотографът обяви, че иска да почерпи за Бог да прости - на този ден починал брат му. Преместихме се и ние до печката, тръгна разговор за покойници - това бе като вид любезност от местните мъже: да оставят своите си теми и да почетат скръбта на госта. Приказката вървеше почти безгрижно, без тъги и без печали, но и с някаква подразбираща се мистика, сякаш нашите мъртви бяха приближили в мъглата и слушаха иззад бухналата й пелена.

Излязох навън и отидох при водата. Тя не се плискаше и не шумеше, поклащаше се само в залива като в някакъв съд. "Ако има вълни, значи има вятър и мъглата ще се разкара" - рече някой зад гърба ми. Беше Давид с бялата превръзка под наметнатата шуба. Пушеше тънка кафява пурета, запомнил съм как: държеше я между пръстите на болната си ръка, вземаше я оттам със здравата, смукваше и я връщаше обратно. Обясни, че така й създавал работа (на ръката), "да взема участие". Пострадал на риболовния траулер край бреговете на Африка. При някакъв голям улов отровна перка на непозната риба я рязнала по дължина от лакътя до китката. И така оттогава раната не се затваря, половин година и повече. Лекували го на траулера, гледали го и на брега, показвали го на лекари от други кораби в залива Уолфиш бей. После го върнали в България. Но разрезът не заздравява, ръката не работи. Посивява и изтръпва. Разочаровал се от лекарите. Сега под бинта носи някаква лечебна кал, надява се да изсмуче отровата. Обещах му да разпитам за добър хирург. Колежката в редакцията, която следеше здравеопазването, изпълняваше такива молби.

Каза ми, че чака някакъв дърводелец от Равадиново, но не вярва човекът да тръгне в мъглата. Извикал го е да му оправи портата. Стара порта, черна, подпухнала от мокрите ветрове, пантите й изядени от ръжда, пироните се вадят - плаче за ново. Трябва да я оправи, преди да се върне в морето. Защото замине ли, после няма да я завари.

Вътре компанията го емна. Пак ли го е излъгал онзи равадиновец... Какво се е вторачил в тая порта... Тя къщата му ще падне, той порта ще прави... И тъй нататък. Очевидно не го заяждаха за първи път. Давид дигаше рамене и гледаше мъглата. Защо му е нова порта, питайте го, продължаваше компанията, нека да каже. Мина известно време, преди Давид да каже. Аз реших, че го прави за мен, но го слушаха всички.

Морякът, рече Давид, ако му се случи нещо в морето, може и без гроб да остане. Няма плоча, няма белег, няма спомен. А тук ще му забодат един некролог на портата, ще го скрият под найлон и може така да изкара години. Жалейките из града, където и да ги сложат, ще ги скъсат, ще залепят върху тях афиши или пак некролози. На собствената му порта е неприкосновен и гарантиран. Морякът трябва да има порта, някъде непременно трябва да има порта...

Това беше тайната. Около печката падна мълчание. После един от мъжете развали всичко: не знае ли, че мъртвите от риболовния флот ги слагат във фризера и си ги връщат вкъщи? Всички гледаха виновно. Станаха да си ходят като след сръдня.

Надвечер мъглата се дигна отведнъж, огромна луна светеше над пътя и осовата линия искреше. Може би след месец Давид се обади от една кабина край Феята. Приятелка го докарала, но не смеела да шофира из София, ще ги позная по бургаския москвич. Носеше ми голям веян паламуд, но го посъветвах да го даде на доктора. В онези времена това не можеше да се купи в рибарница. В болницата отидохме с тролея. Приятелката се отправи на пазар. Хирургът се зарадва на паламуда и остави Давид в отделението. Следващата вест от него бе картичка от някакво пристанище. Някой бе откъснал марката заедно с печата. Текстът на гърба бе кратък: поздрави от Африка. Нямаше подпис, нито дата и място. На картинката дребен воин с копие и препаска бе прегърнал друг, само че от абанос. Залепихме я с тиксо върху хладилника. Когато сменяхме хладилника, никой не се сети да я свали...

Никога повече не видях Давид, но всеки път по уличките на Созопол, при вида на черните порти мислех за него. Вглеждах се и в некролозите, признавам. После открих, че с годините в съзнанието ми онази порта се бе превърнала в метафора. Ето и сега, в мъглата, която най-после смени листопада, отново се сещам за нея. И нещо ме човърка: след толкова труд, борби, самочувствие, похвали, след толкова велики и не толкова велики дела, има ли я, все пак, в твоя свят портата - или не? И имаш ли още време, за да направиш нещо по въпроса? Да, да, добре ме разбрахте: става дума за портата, на която...

--------

*Името е променено - б.а.