Една от любимите теми на българските политици от всички цветове на дъгата е липсата на обща кауза, която да обединява българските граждани. Един през друг всички се вайкат за тази липса и не спират да говорят как, видите ли, на омразата трябва да се сложи край.

Да говориш против омразата, докато същевременно я провокираш, е отвратително лицемерие, което всъщност е една от характерните черти на т.нар. политически елит. Защото да струпаш партийните си активи в София и Пловдив не е нищо друго освен допълнително провокиране на омраза. Какво например доказаха БСП и ДПС като докараха на Орлов мост тези хора? Нима господата Сергей Станишев, Лютви Местан, Пламен Орешарски, Ахмед Доган, Делян Пеевски, Христо Бисеров, Емил Иванов и т.н. станаха по-симпатични на онези, които месеци наред протестират срещу тях? ГЕРБ не остана по-назад и съответно обра същите негативи с акцията "да си премерим активите". Герберите се опитват да представляват синята идея от началото на 90-те години, но, както е известно, историята най-често се повтаря като фарс.



И студентите им го казаха в прав текст,



макар че се отнасяше за лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, който вече се виждаше в ролята на водач на протеста.

По-важното е, че приказките за липсата на обща кауза за българското общество са дълбоко неверни. Онзи политик, който ги говори, или не вижда по-далеч от собствения си нос, или просто се опитва да замаже проблема. Не е вярно, че обществото ни няма никакви каузи, около които да се обедини. Фактът, че в първите дни на протестите по улиците бяха хора с различна политическа ориентация, е достатъчно показателен. Общите каузи за България са ясни - реална, а не фасадна демокрация, повече лична отговорност от политиците пред обществото и намаляване на зависимостта им от олигархичните кръгове, реално, а не само юридическо членство в ЕС и т.н. Проблемът обаче е, че реализацията на тези каузи означава край на досегашния начин за правене на политика и за управление на страната. А това засяга прекалено големи интереси, затова осъществяването на тези каузи ще бъде много трудно.

Начинът за постигане на повече лична отговорност пред обществото от политиците е ясен и се нарича мажоритарен вот. Идеята за такъв вот на следващите избори дори беше един от лозунгите в началото на протестите, но впоследствие се изгуби в глъчката. Затова се погрижиха и управляващите с прецизен подбор на т.нар. представители на гражданското общество по време на обсъжданията на новия Изборен кодекс. Повечето от тях вкупом обясняваха, че мажоритарният вот е едва ли не най-лошото нещо, което може да се случи на България. И то само няколко месеца след като депутатът Делян Пеевски, станал такъв чрез пропорционален вот, бе избран за шеф на ДАНС от БСП и ДПС, сформирали свое парламентарно мнозинство също чрез пропорционален вот. И по тази, и по други теми от изборното законодателство мненията на т.нар. граждански организации, участващи в дебата,



подозрително съвпадаха с позицията на депутатите



Отдавна е ясно, че трябва да се помисли за механизъм, по който представителите на съдебната система и силовите ведомства да носят отговорност и пред общественото мнение. А не само пред този или онзи олигарх, на когото дължат назначението си. Фактът, че в Боянските сараи бяха по-добре осведомени по казуса "Бисеров", отколкото в главната прокуратура, е достатъчно показателен. Идеята за пряк избор на съдии, прокурори и полицейски началници също излиза на дневен ред от време на време. Но също така бързо затихва, засипана от критики за нейната несъстоятелност.

От протестите през тази година със сигурност стана ясно едно. Огромна част от българите са обединени в несъгласието си с начина, по който се управлява държавата в годините на прехода. Единственото, което ги разделя, е спорът кои точно са по-големите маскари. Гражданското общество има обща кауза. Но т.нар. политически елит въобще няма допирни точки с гражданското общество. Отдавна е известно, че едните са отвратени, а другите отвратителни. Ако сегашният политико-икономически елит иска да оцелее, неговите представители би трябвало да намерят начин да не предизвикват толкова голямо отвращение. И да потърсят сближаване с онези, които протестират. Те не са никак малко, само така изглеждат на пръв поглед. Това сближение няма как да мине без известни отстъпки и компромиси, които може би пряко ще бръкнат в джоба на елита. Но историческият опит е показал, че малките навременни компромиси на елита често предотвратяват големите кървави революции.

Партийните ежби между БСП и ДПС, от една страна, и ГЕРБ, от друга, не решават нито един важен въпрос, който да е в полза на общата кауза на гражданското общество. Тези ежби само и единствено крепят настоящото обществено и политическо статукво. А все по-ясно става, че то няма как да остане в този си вид.