Преди десетина дни просветният министър Анелия Клисарова представи проект на стратегия за развитието на висшето образование за периода 2014-2020 г. Сериозната дискусия по него тепърва предстои. За нуждата от реформи във висшите училища едва ли ще има спор. Наскоро Европейската комисия отново разкритикува България, че във висшето образование е постигнат скромен напредък по отношение на реформите. В този контекст беше любопитно да се види къде новият екип на МОН вижда проблемите и как предлага да се решат.

Документът дава относително обективен анализ на проблемите - мрежата от висши училища е прекалено раздута за страната; делът на завършилите университети и колежи сред българите на възраст 30-34 г. е незадоволителен; съотношението студенти/преподаватели е твърде лошо; затруднен е достъпът на социално слаби младежи; увеличава се образователната емиграция; има драстично разминаване между профила на подготвяните висшисти и реалното търсене на пазара на труда. За последното е показателен фактът, че по-малко от 30% от завършващите студенти се реализират по съответната професия. В същото време се очертава остър и траен дефицит на кадри в инженерни и технически специалности. Сред проблемите на сектора, очертани в проекта, са още заниженият контрол, летящите професори, както и приемът в



авангардни и несвойствени специалности



единствено с цел привличане на студенти. Дотук добре. Какво предлага министерството?

Един от проблемите е свързан с производството на висшисти, които не са пригодни на пазара на труда, но бизнесът присъства като имагинерна сянка в документа - говори се за "подкрепа от бизнеса и държавата на съвместни междууниверситетски програми", "създаване на широка и ефективна мрежа от партньорства между висшите училища и бизнеса", "ще се разчита и на инвестиции от бизнеса за разработване и внедряване на иновативни технологии". Каква обаче ще е ролята на бизнеса, освен че се очаква да дава пари, е твърде неясно. Конкретиката е оскъдна - признава се, че работодателите трябва да участват в програмите за обучение... на възрастни. Една от целите за повишаване на пригодността например е до края на 2014 г. 80% от учебните програми да са модернизирани - за такава консервативна система това може да е само кухо пожелание.

Твърде общи дори за формата на една стратегия са и заявките за промени в управлението на университетите. Говори се например за въвеждането на университетски борд, който да се занимава със стопанското управление. Предложението на МОН е "общо до 70% от местата да са за външни членове и студенти". Кои са "външните" - шефове на фирми, представители на работодателите и синдикатите или от неправителствения сектор, не е ясно. Няма и думичка кой ще номинира членовете на борда, какви ще са правомощията му, пред кого ще се отчита. Самите автори на проекта признават, че това е "едно от най-сериозните предизвикателства" и че е "твърде деликатна тема в академичния и публичния дебат за продължаване на реформите". Затова не е и чудно, че ректорите побързаха категорично да отхвърлят идеята още при първото представяне на проекта, а просветният министър тутакси се примири, че



"щом ректорите не са съгласни, борд няма да има"



Всъщност идеята за по-прозрачно и ефективно управление на държавните висши училища не е нова. Още по времето на тройната коалиция министърът на образованието Даниел Вълчев се опита да сложи държавни юзди на ректорите, а по онова време сегашният министър бе ректор на варненския Медицински университет. Тогава Съветът на ректорите отхвърли идеята с аргумента, че се нарушава автономията на висшите училища. В годините обаче тази автономия се разпростря много нашироко. Това е една от причините за буксуването на реформите - много ректори на държавни висши училища се изживяват като несменяеми феодали и говорят за "моя университет". Да не напомняме драстични примери като ректора на Свищовската академия. Очевидно и този министър няма волята да прокара промени в това отношение.

Моделът на финансиране също е тема, която само се маркира в стратегията, без да се предлага ясно решение. Предлага се смесен модел, при който държавата гарантира минимален праг за субсидиите, а другата част се осигурява чрез "пазарна конкуренция между висшите училища", като тук се посочва и "възможността за извършване на по-широка стопанска и предприемаческа дейност". На практика обаче това е запазване на статуквото. Според министерството трябва да се въведе широк вход и тесен изход и увеличаване на финансирането според качеството. Макар този модел да е един от начините за естествено намаляване на броя на вузовете, липсват ясни разчети как във времето ще се увеличава тежестта на този вид финансиране.

По темата за финансирането, разбира се, следва да се отбележи и желанието на министерството да стимулира студентите по дефицитни специалности като педагогика, инженерни и природни науки, но дотам. В същото време се предлагат екзотични идеи с неясна цел - например държавата да предоставя



субсидии за храна и общежития



и на студентите от частните висши училища. Към момента е нелогично и неприемливо държавата да предлага подобна мярка по две причини. Първата е, че висшето образование не е задължително и няма логика държавата да подпомага частните студенти по този начин, преди да реши същия въпрос с учениците от частните училища. В момента те нямат право на стипендии, въпреки че образованието до 16-годишна възраст е задължително и гарантирано от конституцията. Второ, частните университети и колежи работят на принципа на търговските дружества и формират печалба. Тоест ако в случая се пледира за равнопоставеност, тя трябва да се отнася и за контрола - в момента например държавата не може да санкционира частен университет, който обучава с 40% повече студенти от капацитета му.

Всъщност най-главното, което липсва на стратегията, е обяснение как ще се постигнат главните цели - повишаване на качеството на обучението, превръщането на България в желана образователна дестинация и влизането на родни вузове в международните рейтинги. Прозорливият анализ на слабостите в системата е добро начало, но министерството трябва да направи и следващата стъпка. Защото е ясно, че слабите места няма да се "поправят" от само себе си. Неслучайно и Европейската комисия отбелязва значението на политическата воля при провеждането на реформите. Иначе ще продължим да се надбягваме към дъното, както оригинално се отбелязва в проекта.