|
| Законодателят и съдебната система правят всичко възможно да ограничават достъпа до правосъдие, когато стане дума за атакуване на актове на властта. |
Това е записано в мотивите към решението на Върховния административен съд (ВКС), с което наскоро бяха обявени окончателно за законни винетките и скобите в зоните за платено паркиране в София.
Всичко това дойде след месеци наред съдебни спорове и дела, които в един момент дори бяха спечелени от неправителствени организации и отделни граждани, които атакуваха текстове от Наредба на столичната община. След куп въртележки, включително преправяне в движение на подзаконовия нормативен акт, се стигна до обрат и до узаконяване на настоящото положение. Сред купчината аргументи на ВАС за това узаконяване обаче има един, който повдига остро въпроса кой решава
дали НПО или гражданин има право,
има правен интерес да атакува заради съмнение за незаконосъобразност на актове на администрацията.
Именно този проблем е един от основните аргументи на Столичната община, когато е обжалвала пред ВАС решението на Софийския административен съд, с което са били отменени част от текстовете, използвани за издаване на винетки и за слагане на скоби в София.
Така Столичният общински съвет твърди, че "съдебното производство е образувано при липсата на правен интерес за двете сдружения и физическите лица".
Всъщност атаката на наредбата е от две неправителствени организации и от няколко граждани. Всички са направили опит да обосноват своя правен интерес, но и общината, а после и съдът решават, че нямат такъв.
Така например двете сдружения обосновават правния си интерес от атаката срещу наредбата с предмета си на дейност. Последният е свързан със "защита на поставените в по-неблагоприятно положение граждани, живущи в центъра на града, които са засегнати с режима на почасово паркиране, дискриминация на гражданите на базата създаване на право за преференциално паркиране само за един автомобил на едно жилище, немотивирано стеснен кръг на лицата с право на локално платено паркиране на ППС в зони с режим на почасово паркиране, незаконно предоставени
властнически правомощия на търговско дружество"
"Не е налице правен интерес за двете сдружения с нестопанска цел, поради което по отношение на двамата жалбоподатели решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено", обявява ВАС.
Аргументите на магистратите са, че НПО-тата "нито твърдят, нито доказват, че с оспорените разпоредби са засегнати или застрашени от засягане техни законни интереси и права". Липсвали данни за ползване на превозни средства от двете сдружения. Последните са представили удостоверения за предмета си на дейност, в който е записано дори изрично, че включва и "осъществяване на контрол върху актове на органите на държавната и местната власт".
"От съдържанието на жалбите до съда се установява, че търсената от съда защита е в интерес на граждани на столицата, а не в личен интерес на сдруженията", смята обаче съдът. "Разпоредбата обаче на чл.186, ал.1 от АПК изисква пряк и непосредствен правен интерес, а не абстрактен такъв. Недопустимо е да се подава жалба в защита на чужди права и чужди законови интереси при липса на пълномощие и мандат за такава защита", твърдят магистратите и отрязват от делото сдруженията.
Съдът обявява за недопустими и жалбите срещу Наредбата и на няколко отделни граждани, както и на едно търговско дружество - и пак заради липса на правен интерес според магистратите. Всички те твърдели, че
живеят в централната част на град София, а фирмата -
че има седалище и осъществява дейност в централната част на града. Те сочат като адреси за призоваване в жалбите улици, намиращи се в "Синя" и "Зелена" зона на гр. София. В жалбите си те твърдят и че се накърняват правата им като "жители на центъра на гр. София", принудени да плащат такси за паркиране пред домовете си, каквито жителите на останалите райони в града не дължат.
Съдът обаче приема, че тези твърдения не са били доказани на първа инстанция и че нямало достатъчно данни дали те наистина живеят или работят в центъра. Затова и те също нямали правен интерес според магистратите. Не било доказателство например представеният от единия гражданин-жалбоподател фискален бон за платена сума от 32 лева на "Център за градска мобилност" ЕАД, нито представените констативни актове от друг жалбоподател за установяване на допуснати от него нарушения на правилата за движение с велосипед. И докато за велосипедиста магистратите обясняват, че режимът на платено паркиране въобще не се отнася за електромобили и двуколесни ППС и те паркирали безплатно, то за фискалния бон няма и дума.
Всъщност проблемът с това дали един човек, фирма или неправителствена организация имат или не правен интерес, е твърде сериозен и се отнася до големи групи хора и структури.
Защото изобщо не е без значение обстоятелството, че законодателят хем е делегирал
правото на съда да преценява
кой има интерес и кой не, хем не казал какво точно се има предвид в това понятие. И така на практика напълно субективно се преценява дали да бъде допуснато или не изначално едно дело. А става дума за процеси, при които човек или организация твърдят, че един индивидуален или общ подзаконов нормативен акт е незаконосъобразен. Тук се имат предвид правителствени или министерски заповеди, наредби, правилници ...
Всъщност става дума за един текст от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) - член 186, ал. 1. Той определя, че "право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения." Тази разпоредба бе атакувана през 2006 г. от тогавашния омбудсман пред Конституционния съд с твърдението, че тя много противоречи на основния закон.
Аргументите на омбудсмана бяха, че в една правова държава всеки правен субект има интерес от законосъобразно управление, което се осъществява и чрез подзаконовите нормативни актове. И че не може да има стесняване на кръга на лицата, които имат право да обжалват подзаконовите административни актове. Още по-малко чрез въвеждането на изискване те да доказват правен интерес от обжалването.
Конституционният съд образува дело по искането, но с решение № 5 от 17.04.2007 г. по к. д. № 11/2006 г. не много изненадващо го отхвърли. Висшите съдии приеха, че тази разпоредба е съобразена с конституцията, защото
легитимация, без да се обосновава правен интерес
и без нарушаване или застрашаване на лични права на жалбоподателя, "би могла да има нежелан ефект по отношение на различни правни субекти". Затова заинтересоваността следвало да бъде "правомерна, лична и обоснована". Тънката конституционна мисъл е, че някой може да тръгне да оспорва норма, която би могла да е полезна за други. Нещо, което само по себе си е абсурдно. Защото едно решение на съда по даден казус заковава, циментира един подзаконов акт. И го прави неатакуем. И че единственият начин да се пребори незаконосъобразно решение на изпълнителната власт е чрез атака в съда.
Освен това и както отбелязват специалисти по административно право дали един нормативен акт "създава права или пък засяга такива, е все едно - не следва да се оставя да поражда каквито и да било правни последици незаконосъобразен нормативен административен акт" и че "ако е порочен, той трябва да се отмени и
няма никакво значение за кого е благоприятен и за кого - не"
Всъщност КС се произнася по въпроса за правния интерес при оспорване на нормативен административен акт и с друго решение - № 21 от 1995 г. Тук специално става дума за нормативни актове като наредби, правилници, инструкции и т.н. Дълги години то е определящо и за практиката на Върховния административен съд. Пред КС делото бе образувано по искане на главния прокурор на Република България с въпрос: подлежат ли на атакуване пред съдилищата всички административни актове, включително и тези, които по своя характер не са нормативни или индивидуални.
Във въпросното решение висшите съдии обявиха, че правата, които могат да бъдат засегнати, са не само конкретни права или интереси на отделното лице, но и правото всички нормативни актове, изграждащи правната система на държавата, да бъдат законосъобразни. Самият факт на незаконосъобразност на нормативен административен акт се приема като засягане на правната сфера на жалбоподателя.
Идеята е, че всеки нормативен акт би могъл да засегне всеки от правните субекти, по отношение на които действа. В интерес на цялото общество е всеки правен субект да може да атакува нормативния административен акт за законосъобразност независимо от личния, субективен правен интерес.
Така в решение на ВАС от 1999 г. е записано, че един "нормативен административен акт има неограничен кръг адресати. За обжалване на същите
не се изисква доказване на пряк и личен интерес
Всеки адресат на нормативния административен акт е засегнат и има интерес да го обжалва." През 2007 г. обаче КС вече твърди, че "не може всеки правен субект да оспорва всеки подзаконов нормативен акт" и че е "допустимо обжалване само на този подзаконов нормативен акт, който засяга правната сфера на жалбоподателя като правен субект".
Колкото и да се крият всички зад подобни сложни формулировки, е налице, от една страна, силно ограничаване на делата, защото просто не стигат съдиите, които да ги гледат. А от друга, волно или неволно спасяване на централната и местна власт да си приема в общи линии каквито иска нормативни актове. А това със сигурност не говори за кой знае каква демократичност.
