|
| Бойко Ламбовски |
Мисля, че вече имаме повод да погледнем това явление без романтичен захлас и идеологически пристрастия. То очевидно е почти постоянен спътник на настоящата демокрация. Трябва да го направим, ако не искаме да оглупяваме от постоянен пропаганден патос, опакован в имитативни игрички.
Нека кажем, че протестите изгубиха ореола си на сакралност. В общества като нашето протестът дълги десетилетия, дори векове, е бил табу. Масовите протести просто са били забранени. Ерго протестът априори е нещо хубаво, а това, срещу което се протестира, е нещо лошо, ретроградно, тоталитарно и диктаторско. Такава парадигма поне се беше построила в нашите медийни и граждански стереотипи.
Опитът обаче - както международен, така и наш, от последните десетилетия ни научи, че не всеки протест, дори най-масовият, си постига целта. И не всеки протест, дори най-успешният,
води до последващ просперитет и хармония.
Видяхме могъщи масови движения в Египет, Турция, Либия, Сирия... В Египет успехът на движението доведе до политически ренесанс на ислямистите, до последвала политическа криза и съответно нарушен туристически облик на страната, изразил се в икономически гърч. В Либия и Сирия видяхме как масовите движения доведоха до гражданска война и намеса на външни сили, с хиляди жертви и бедствие за гражданите им. В Турция видяхме безмилостно смазване на протестите със сила от властта - и - така да се каже - ненарушена от това легитимност на същата власт пред най-важните й партньори и съюзници. Видяхме нещо подобно и в Русия. Видяхме преди десетилетие и спонтанни многомилионни глобални протести срещу инвазията на САЩ в Ирак, дори протестиращите във Вашингтон бяха обсадили Белия дом. Инвазията все пак се осъществи, протестите не постигнаха целта си, макар осъществената инвазия да доведе до още по-печални резултати от тези, които протестиращите предвиждаха.
Имам още един потресаващ пример, който ме е страх да вадя наяве. Но страхът не е продуктивен публицистичен фактор, та все пак го вадя. Някак в светлината на украинския Майдан забравихме китайския Тянанмън. А на Тянанмън преди четвърт век стотици хиляди млади и ентусиазирани китайци искаха демокрация. Срещу тях комунистическата власт изпрати танкове. Не метафорично, а реално. Десетки бяха премазани, вижте снимките с тела и кръв по паважа. Тълпата пък успя да измъкне един танкист от машината му и го линчува. Беше ужасно за гледане. Още е. Очаквах след това революция. Очаквах небесата да затрупат Поднебесната. Очаквах след такова зловещо събитие тази страна да рухне от международна изолация и нищета.
Не би ли било то естествено възмездие за такова задушаване на порива към свобода в този най-добър от световете?
А ако не последва такова нещо, то този най-добър от световете не би ли бил прекалено парадоксален за нашите схеми?
Е, не последва. Всички знаем. Енигматичният тоталитарен Китай не рухна, а разцъфтя. Взе да прави олимпиади, да изкупува дълговете на САЩ, да инвестира в Европа. Изпрати "Нефритеният заек" на Луната, а милионерите му станаха милион... Пък годишният му ръст отбеляза темпове, за които от четвърт век само мечтаем. Ние също се наредихме в редичката на тези, които наобикалят Китай с мантрата: "Чичко, дай малко".
Наистина ме е страх да задам следващия въпрос - а ако демонстрантите на Тянанмън бяха победили, щеше ли днес Китай да е още по-процъфтяващ?
Сигурно, вероятно, би трябвало,
нали! Ама - хм. Както и да е - у нас видяхме нещо като шампионат по организиране на протести. С пари и без пари, с влакове и личен транспорт и без влакове и личен транспорт. Видяхме да се вика пред телевизии и ресторанти, пред домове и офиси. Кое е платено и кое не, не знам - още повече, че не всеки си признава. А и да е платено, не е незаконно, оказа се. Освен това има различни плащания - както на ръка, така с постове и листи, с включване в "правилни" списъци и обратното, с въжделения за бъдещ възход и по-добро административно и политическо пласиране.
Протестът се срещна с морала, поизгледаха се, не се познаха - и всеки по пътя си.
Още поетът Йосиф Бродски бе забелязал, че Исус Христос не проповядва пасивност пред насилието, а нещо друго. В глава пета от Евангелието на Матея той учи така: "А пък аз ви казвам: "Да се не противите злому, но който те плесне по дясната страна, обърни му и другата". (40) И на тогози, който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и връхната си дреха. (41) И който те понуди да идеш с него една миля, иди с него две."
Това не е пасивност. Това е обезсмисляне на насилието чрез революционно довеждане до неговия абсурд. Две хиляди години след тази революция обаче пак тези прости напътствия почти нямат масови последователи. Дори на киноекрана.
Та когато някой много ми заговори за морал и ме понуждава с тия приказки към поредното голямо масово ходене, се сещам само за една опция. Написах я в заглавието. Не е лесно, но е християнско. Весели празници.
