|
| Бойко Ламбовски |
Никога не съм харесвал особено юношите патриотари, чието може би най-съществено и подбадрящо духа тиймбилдинг упражнение е да спорят един с друг колко е велика древната българщинА. И да се карат на тази тема, защото всеки има своя ярка концепция - обикновено толкова далечна от реалната история, колкото и от здравия разум.
Другата част е още по-тревожеща - от нея при злощастна мутация израстват съвременните филизи на оногова преуспешнаго г-на, описан от Алеко в безсмъртния му разказ "Пази Боже сляпо да прогледа". Тези вторите към "древната българщинА" имат конформистко, така да се каже, отношение - не й обръщат много внимание.
Но към днешната татковина преливат
от разочарование и сарказъм
По празниците имах възможност да се поразговоря с две девойки и един господин, занимаващи се с повишаване на образованието си в чужбински вузове. Младите хора бяха от различни социални среди у нас - младежът беше от заможно семейство, успяло първо да превърне реституционните си придобивки в катапулт за политически и административен възход, а този пък възход сетне плавно трансформирало в хотелиерски бизнес. Едната от девойките бе обратното - учеше в чужбина с цената на тежки лишения и заробващи кредити за семейството й; при това, доколкото научих, не толкова учеше, колкото се занимаваше с разни странни съпътстващи активности, защото вече шеста година следваше, а беше още твърде далеч от дипломиране. Другата също бе рожба на притеснено в социален план семейство, но работеше и успяваше да се грижи за себе си сама. Браво за което.
И тримата обаче не харесваха българския транспорт, не харесваха българските правителства, не харесваха българските телевизии, не харесваха българското училище и българските вузове, не харесваха българските заплати, не харесваха българските улици, не харесваха българските градове, не харесваха и българските села. Най-негодуваха от "българския манталитет", опитаха се да ми обяснят това понятие, горе-долу успях да обобщя следното - "простотия, сексизъм, нетолерантност, корумпираност, политическа ретроградност".
Доколкото разбрах, харесваха донякъде само българските цени.
Сега внимание. Дотук няма нищо кой знае колко странно. Ако се вчете човек в гореизброеното, то ще открие, че също не харесва повечето от него. Аз не правя изключение. Освен това е нормално, особено на двайсет и няколко, да не харесваш обществото, чийто продукт си. Нормално е и на два пъти по двайсет да не го харесваш, особено ако си прозорлив. Като резултат обаче от тези настроения въпросните младежи бяха стигнали до нещо като нежелание за принадлежност към тази общност. Не искаха да ги асоциират с нея, едното момиче направо ми заяви: не се чувствам българка, аз съм само родена тук, но принадлежа на цивилизацията. Тя дори си беше попреиначила името, да не казвам как, че да не я злепоставям, но вече звучеше така - космополитно обтекаемо, а не като на баба й от горната махала. Другата пък - онази с шестте години, ми каза, че ще прави, ще струва,
но няма да се върне
да живее у нас. Било ориенталщина и сме имали "най-гнусната власт на света". Младежът изглеждаше доста по-склонен към тесни връзки с родината, макар също да виждаше бъдещето си с много пътувания - и по бизнес, и по туризъм.
Както вече казах, в тези неща няма нищо ненормално, особено ако родината не ти обезпечава високи близки перспективи. Стотици хиляди италианци са емигрирали горе-долу с такива настроения в САЩ в началото на миналия век, португалци са правили-стрували, но са дърпали с всички сили към Скандинавия, турци са се измъквали към Германия и т.н. - изобщо - емиграцията е свобода и човешко право. Притеснява ме друго; нещо, което наричам "Синдрома Яваш". Кръстих го така донякъде на името на известен и преуспял наш сънародник емигрант, нежелаещ биографията му да се свързва по никакъв начин с България. Френската арменка Силви Вартан например няма нищо против и помни с добро шестте си години в България, а той - габровският отрок - не.
Ала негова работа - затова е свободата в края на краищата.
Само че, когато пък нищо не те споява със своите - ни бързащият за война студент Цветан Радославов, ни мушкатата на стринка ти Генка по всички възможни первази, ни точните пестници на Кубрат Пулев, ни лакърдиите на чудомировия Лъжлив Съби, - то, прощавай, но мъчно ми става за тебе, душо безприютна.
Един, казах им, наш поет, е също така възмутен като вас. Вижте какво гневно стихотворение изпраска за днешна България. Изрецитирах им:
Да бях умрял! До гуша ми дойде
с достойнство да се перчи лицемерът,
богатият от бедни да краде,
нищожества с почтени да се мерят...
И доблестният в хорските крака,
и правият да си криви душата,
и словото - с намордник все така,
и правдата - слугиня на лъжата...
Двама казаха, че е абсолютно прав. Третата, в интерес на истината, заподозря нещо: "доста ретро ми звучи, да не е класик някой? Я не ни будалкайте". Класик беше, признах. Шекспир, 66-и сонет. Шестнадесети век. Превод на Кадийски.
А Шекспир пък, както наскоро установиха, бил и лихвар, и спекулант по време на гладните години в Англия. Ако се съди по завещанието му - и извънредно стиснат човек.
Но Шекспир. Може би най-великият англичанин. Англичанин.
Душа безприютна... Ако не знаеш откъде идваш, как може да знаеш къде отиваш?
