2014 се завъртя веднага - без оглеждане, без запъване, сякаш не бе още в първата си седмица. Като погледнеш - нищо ново, календарът и тъй няма никакво въздействие върху живота. Но все пак: имахме надежди, че чертата в него съществува и за нас, че всичко гадно и несгодно може да остане зад нея и пожеланията ще почнат да се реализират още на старта. Наричахме си какво ли не, повече за да не бъдем заподозрени в скептицизъм и черногледие. И може би защото сами не вярвахме докрай в благословиите, които си разменяхме, годината потече все тъй сиво и бездарно, както всичките напоследък: уж интересни времена, пък мудни, безрезултатни дни и месеци. Все същите износени лица се блещят от екраните, все същата преупотребена реч цапа ефира, все същата демагогия, все същите гримаси и озъбено дружелюбие. Дори ужасът от първите убийства и омерзението от скандалите на преситени политически лица някак се обвиват в рутина и монотонност - не раздвижват, не сочат, не сепват.
Всичко това в сивата, някак безхарактерна зима,
без снегове и звън на ледени висулки, без преспи, но и и без пъртина. Празникът автоматично преминава в махмурлук, но махмурлук без градус и без угризения, малодушно осъзнаваме, че заклинанията ни нямат сила, че нищо няма да се промени - и още по-позорно приемаме това. С десетилетията усещането за тази следновогодишна "дупка" се напластява в нашите души, свързано е с безнадеждност и примирение и наподобява летаргия. "По навик - откровеничи Рашко Д. - пиша в датата старата година, без да се замислям. Чак през март превключвам на новата." Изглежда пролетта е, която ще позволи промяна и обновление, тя ще задвижи надеждите, ще ни събуди за нещо ново и различно. Но още тази ли пролет, или някоя друга?
Всъщност, навярно нови и различни сме разчитали да бъдем ние самите. Да бъдем други в другата година - това е бил интимният ни план. Но други - как? В оковите на все по-вкостеняващия се бит, на все по-неблагодарен труд и все по-заледяващи ни страсти? А искаше ни се да се събудим по-силни, по-мъдри, по-горещи, по-дръзки, по-млади дори. И по-успешни, разбира се, по-ведри и победоносни. Но ние сме същите, а искаме дните ни да бъдат други. Не сме различни дори по площадите, трябва да го признаем, дори в гнева си и в сънищата си. Същите хора във все същия живот - какво ли ни чака там?
Близнаците Ваньо и Иван Коларови срещнах на самия Ивановден,
тъпчеха на място пред пълния с автомобили тротоар и се оглеждаха за такси. Почерпиха ме с греяна ракия от термос и ме изпратиха до спирката. Таксита нямаше и си поприказвахме. Отивали при адаша Руйновинопил в Модерно предградие да го поздравят и да му спретнат имен ден. Защото Руйновинопил бе също Иван, сега сам и затруднен след инсулт - не може да излиза, с мъка успява вратата на апартамента да отвори. Близнаците ходят да го виждат поне веднъж в месеца - така наредил баща им едва ли не на смъртен одър. И днес ще карат обединен Ивановден.
Познавам го тоя Иван-Руйновинопил и помолих да му предадат честитка от мен. Работеше в сервиза на "Лада" и докато настройваше електрониката, точно това си и пееше: как той си нейде руйно вино пил, как той със друга не знам къде си бил, а тя, тя го чакала. Тази песен се въртеше във всички таксита от времето на перестройката, Иван всъщност пиеше водка, вино не обичаше, а прякорът създаваше изкривена и двусмислена представа за този добродушен, свестен мъж и много търсен майстор. Живееше на партера в блока на близнаците, но в тежките години продал апартамента и си купил гарсониера на другия край на София. (Дори не бях забелязал, че от прозорците на партера вече не се лее знаковата песен.) Синовете му са в Чехия, след инсулта плащат на жена да чисти и да пазарува, в самотата веднъж месечно го навестяват братята Коларови. Сложат нещо за хапване, разлеят по малко питие, изиграят някоя и друга табла, изпеят "руйно вино пил" - инвалидът и да пее се затруднява, повече приглася. Няколко години вече го навестяват, да е жив и здрав, и през тази ще е така.
Зададе се такси със зелено огънче под шапката
Близнаците Коларови, охранители в софийски мол, се натовариха да изпълнят своята обичайна мисия. Всички се надяваме да бъдем други, различни, нови. Но щастливото, героичното не е датирано предварително, то идва като резултат на вдъхновение, на озарение, нерядко на жертва. Да се стреми към него, е предназначение за човека. Трябва да му стискаме палци. А всъщност, да бъдем същите също не е малозначно, нали? Да запазим своите ценности, дългове, добрината и човечността си, жестовете си на участие в живота. Да не ги заменяме слепешката. Да не забравяме, че всяка нова година е просто една цифра, която ни приближава към равносметката. Дотогава - прави каквото смяташ за добро. Може би именно онова, което задържим във времето, ще е нашето участие в човечеството. А времето не нощува в календра. То е там, където човек го намери и разпознае. Ако има късмет. Достатъчно е да вярваме, че мечтите ни да бъдем други и различни ни променят, дори когато си останат мечти!
|
|