Защо е важно ЕК да следи България

Предизвикано

Защо е важно ЕК да следи България

Интересът на българското общество е мониторингът не само да продължи, но дори да бъде доразвит

Ясен Бояджиев, "Дойче веле", www.dw.de

Ясен Бояджиев

Когато им се наложи да реагират на традиционно критичните доклади на ЕК, българските политици залагат обикновено на традиционните лайтмотиви - смиреното признание за "обективност", прехвърлянето на вината върху опонентите и обещанието за поредния "екшън план". Напоследък обаче все по-ясно се чува и призивът, че е крайно време мониторингът, т.нар. механизъм за сътрудничество и проверка, да отпадне. За първи път го изказаха предишните, още по-категорично го повториха днешните управляващи.

Ето някои от аргументите им: липсват достатъчно конкретни показатели за оценка; мониторингът е проява на "дискриминация", понеже се прилага само за две държави; подхранва схващането за "втора категория" страни в ЕС, докато чрез него други държави изместват вниманието от собствените си проблеми; превръща се в инструмент за политическа употреба. "В този ред на мисли" винаги се стига и до главния аргумент, който гласи: "няма видим ефект за населението и самите държави", липсват резултати, целите не се изпълняват.

С други думи - за липсата на напредък при наблюдаваните са виновни наблюдаващите и самото наблюдение, поради което то трябва да отпадне. Един евродепутат от Румъния, където се чуват същите гласове, формулира тази теза метафорично: когато пациентът не отговаря на лечението, не се сменя пациентът, а лечението.

Мониторингът - ефекти и недостатъци

Вън от съмнение е, че на осмата година от началото си мониторингът нито е оправдал очакванията, нито е постигнал крайните си цели. Проблемите в съдебната система и правоохранителните органи, с корупцията и организираната престъпност продължават да бъдат системни и хронични, България продължава да бъде твърде далеч от представата за европейска правова държава.

И все пак твърдението, че от мониторинга няма никакъв ефект, е твърде пресилено. Според някои при нуждата от дълбоки промени не е реалистично да се очакват бързи резултати. Други сочат създадената през това време нова институционална рамка. Според трети - ако не друго, мониторингът е действал като ефективна форма за натиск и като спирачка, без която щяхме да бъдем свидетели на още по-големи безобразия. Освен това той е направил проблемите далеч по-видими и ясни за обществото, ограничил е значително възможностите за тяхното замазване и е осветил в значителна степен пътищата за тяхното решаване.

Българският "пациент" и европейското "лечение"

От друга страна, факт е, че механизмът за сътрудничество и проверка действително има недостатъци. Те обаче могат да бъдат обяснени с някогашното, наивно от днешна гледна точка, допускане на неговите автори, че двете наблюдавани страни са се променили достатъчно в процеса на подготовката за еврочленство, така че после, след присъединяването си към ЕС, ще се съобразяват поне в общи линии с принципите и стандартите на върховенството на закона.

Затова вероятно не са предвидени санкции за отклоняване от тези принципи и стандарти. Критиките и препоръките често са недостатъчно конкретни и ясно адресирани, така че отговорността може да бъде лесно избягвана. Докладите обикновено се съобразяват с политическата конюнктура (наближаването на избори например), поради което са излишно компромисни и смекчени. Въобще езикът им, с малки изключения, е прекалено неясен и дипломатичен, което дава възможност за различни, дори противоположни тълкувания и позволява на адресатите да се ослушват.

Вината не е в Брюксел, а в София

Колкото и каквито обаче да са несъвършенствата на мониторинговия механизъм, те ни най-малко не могат да обяснят ставащото в България. ЕК и нейните доклади ли са виновни за това, че законите се приемат "на книга", но не се прилагат; че "скритите договорки имат по-голяма тежест от формалните процедури"; че независимостта на съдебната система е постоянно мачкана и задушавана от взаимно преплетени политически и криминални обръчи? Или за това, че "решенията за важни обществени назначения се взимат по непрозрачен начин и с участието на мощни икономически и политически групировки"; че поредица новосъздадени институции (комисиите за предотвратяване на конфликт на интереси и за отнемане на незаконно придобито имущество, БОРКОР, специализираните съдилища и прокуратури, ДАНС...) си остават празни откъм съдържание черупки на демократична привидност и не вършат друга работа, освен да обслужват силните на деня? Или за "системната" и все така безнаказана корупция; за негодните разследвания и обвинения, провалящи т.нар. "дела от особен обществен интерес"; за това, че "знакови фигури на организираната престъпност успяха да се изплъзнат от правосъдието в деня преди произнасяне на окончателната присъда"?

Списъкът на безобразията може да бъде продължен до безкрайност. Но обърнатата с главата надолу логика на твърдението, че за тях са виновни наблюдаващите наивници от Брюксел, които толкова лесно се оставят да бъдат преметнати, е изключително нагла. Това е логиката на истинските виновници, които са не другаде, а в София.

Обясненията за тази вина могат да бъдат различни. В по-мекия, "политически коректния" (в стила на евродокладите) вариант става дума за дефицит на политическо "лидерство", "политически ангажимент" и "политическа воля". В по-твърдия и вероятно по-реалистичен вариант става дума за съзнателна и системна съпротива срещу промените, при която ефектът и от най-добрите законодателни актове, и от най-умните структурни реформи е крайно ограничен. Това е като да очакваш корумпираният да пребори и ликвидира корупцията. И за да продължим метафората на румънския евродепутат - "пациентът" или въобще не смята, че е болен, или просто е пристрастен към заболяването си. Затова само симулира, че се ангажира с лечението, а всъщност го саботира. Прави се, че гълта "лекарството", а всъщност го изхвърля в мивката.

Затова тези хора имат интерес мониторингът да отпадне - за тях той е преодолима, но все пак твърде досадна и неприятна пречка пред безоблачната и безгрижната употреба на властта.

Пресичане на заразата

Отпадането на мониторинга обаче не е в интерес на обществото, огромната част от което, както показват социологическите проучвания, вярва на Европейския съюз, а не на своите политици. Както показаха събитията през миналата година пък, налице е и силна обществена енергия, и воля за промяна. Има също така силен граждански експертен сектор и осъзнаващи отговорността си професионални кръгове в самата съдебна система, които знаят как може да бъде осъществена тази промяна. Те имат нужда от ЕС като съюзник.

Затова да се надяваме, че мониторингът не само няма да отпадне, а дори ще бъде усъвършенстван и доразвит. Като стане по-професионален, задълбочен, комплексен и взискателен. Като бъде допълнен с инструменти за установяване и санкциониране на нарушенията. Като бъде обвързан с другите форми и облаги от членството в ЕС, за да бъде превърнат в средство за принуда. Такива сигнали вече има - първият е спряното членство в Шенген, от което толкова се оплакват българските политици. А и на общоевропейско равнище - не само заради България - се говори и мисли за нов общ институционален капацитет в областта на правосъдието.

И накрая: отпадането на мониторинга не е в интерес и на самия ЕС. "Пациентът" или трябва да бъде накаран наистина да се "лекува", или да бъде принудително изолиран и въдворен, за да не зарази останалите.

2603

Вместо това германско анти-българско пасквилче, в което платеното бившо българче получава оргазъм от агонията на бившата си Родина и истинско удоволствие от това, че е жалко и агонизиращо евро-германско гау, ограбвано от Берлин и Брюксел в най-добрите традиции на Третия райх, не беше ли по-добре да прочетем това и да се замислим:

Доц. Иво Христов: Българите не осъзнават това, което им се случва

Доц. Иво Христов: Българите не осъзнават това, което им се случва
Пред очите ни се подменят носещите структури на едно доскоро модерно общество, което се вкарва обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство“

Интервю: Светла Василева

- Доц. Христов, какво се случи според вас през 2013 г.?

- Отминалата година поднесе още една съчинена сценка на българския „преход“: наблюдавахме поредната „революция“, наречена борба с олигархията и смяна на системата, в която една част от господстващата върхушка, междувременно загубила властта, впрегна присъдружната си медийна, политическа, икономическа и криминална прислуга за борба с другата олигархическа разцветка, като за целта бяха мобилизирани и хвърлени като площадно пушечно месо жертвите на олигархията, последните искрено убедени, че действително им е дадена думата и шансът за действие. Мнозина изглежда още не са проумели, че във вече установения обществен модел им е отредено да бъдат декори, а не актьори на собствения им живот.

- Каква е равносметката за България и българите след почти четвърт век преход?

- Първо, в страната трайно е установен властови модел, който въпреки фасадната си „демократичност“ по самия си генезис не предполага представителност и демократично управление, като действащата парламентарно-политическа инфраструктура има за задача да прикрива, а не да разкрива реалните субекти и механизми за генериране и упражняване на власт. Този модел обслужва установената през 90-те години социална матрица, нямаща нищо общо с приписваните й характеристики на „европейско“, „модерно“ и прочие папагалстващи клишета общество. Нещо повече, действена демокрация в България не може да има нито сега, нито в бъдеще, нито в началото на „прехода“. И това не се дължи на нечия зла воля, както наивно се обяснява, а на самата обществена структура, в която пребиваваме. Ако впилите се във властта „елити“ не представляват реалните интереси на тези, които са ги изпратили там – те не биха оцелели и ден. А ако те представляват тези интереси, те не могат да представляват интересите на нещото, известно популярно като „народа“. От друга страна, ако „народът“, особено в сегашното му насипно социално агрегатно състояние, бъде дори хипотетично допуснат до властта, това ще бъде началото на края на каквото и да е цивилизовано общество, дори в сегашния му уродлив гротесков вид. За да има действен парламентаризъм, трябва да има социална инфраструктура, генерираща обществени групи, които да виждат в парламента и политическите партии реално средство за изява и реализация на свои интереси. Нищо такова няма у нас. Ето защо Народното събрание, „лявото“ и „дясното“ ще продължат да служат само като удобен гръмоотвод за гнева на не особено интелигентната електорална „публика“, която хабер си няма за реалните механизми, генериращи властови и прочие ресурси.
Второ, моделът има за задача да стабилизира, охранява и валидизира резултатите от присвояване на икономическите активи в хода на „Великата криминална революция“ (по думите на Ст. Говорухин). Тази „революция“ стана с цената на деиндустриализация на българската икономика, имплозия на късното социалистическо общество, социална декласация на населението и пресичане на химерата „средна класа“ в зародиш. За т.нар. „граждани“, лишени от икономически и обществени шансове, не се предвижда никаква друга роля, освен тази на масовка в този процес, участвайки в поредните индуцирани цикли на вътрешновидова олигархическа кланова борба. Социалната матрица, изкристализирала в годините на „прехода“, очертава едно сурово обществено построение с ясен властови връх, концентрирал монопола върху икономическите ресурси, властовите и информационни възможности и влязъл в убийствена осмоза с пауперизираното и вторично варваризирано социално образувание, наречено българско „общество“.

- Преходът не ни ли донесе и други „бонуси“?

- Да, само в първите 5 години са загубени 2 млн. работни места. Приблизително такъв е броят на емигриралите от страната. Ясно защо. Ясно е и защо т.нар. „средна“ класа е закономерно липсващ социологически факт и само досаден демагогски елемент в приказките на дежурните „десни“ плямпала. На практика имаме тесен връх на социална пирамида от латиноамерикански тип с непрекъснато разширяваща се основа. Пирамидата се снишава непрекъснато, защото средната й част непрекъснато ерозира към основата. Именно поради това твърдя, че към момента в България е невъзможен демократичен политически модел, защото липсват икономически свободни граждани. Те са силно зависими – икономически, властово, информационно, дори силово, от олигархичните босове на деня. Като добавим и непрекъснато въртящите се обороти на медийните машини за изглупяване на и без това не особено интелигентното „население“, ще имаме резултатите, които имаме.[/b]
Страната стремително се деиндустриализира, а в структурата на остатъчната българска икономика, с изключение на енергетиката, преобладават предимно т.нар. „услуги“ и сектори със семпло технологично ниво, произвеждащи ниска принадена стойност, съчетана с висока норма на ръчен труд, с ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, полаган във все по-примитивни условия. Накратко, това е структура на икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.

Профилът на селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни за нашите мащаби агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива „специализирана“ в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки, т.е. тя се очертава като държава – суровинен придатък.

Ликвидирането на наследената индустриална структура от времето на „реалния“ социализъм не е явление, имащо единствено икономически последици. То има ефекта на детонатор, отключващ процеса на ускорено социално деление и разпад, водещ до деградиране на цялата социална тъкан.
Пред очите ни се подменя матрицата и носещите структури на едно доскоро модерно общество, което бива вкарвано обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство. В резултат от повсеместната деиндустриализация, незаменена от друг тип равностойни технологически и организационни структури, култура и развитие, се сменя цивилизационната матрица.

- Резултатът от тези процеси се възприема като тотален разпад на всичко около нас?

- Логическото следствие е, че подобно на картонени кули, една след друга деградират системите на образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Това води до последваща социална декласация, до примитивизация на всички сфери, до разкъсване на социалните връзки и до подмяна на цивилизационния код. С усилие вече може да се говори за интегрирано плътно българско „общество“, доколкото всъщност не знаем как точно да наречем социалното нещо, конвулсиращо на терена. Двадесет и четири години след падането на Желязната завеса страната се срива до състоянието на периферна територия със затихващи функции. В центъра на полуострова се оформя зона на силов, демографски и цивилизационен вакуум, в който постепенно и постоянно ще се просмукват етнически и цивилизационни елементи със съвършено друг профил. Поставена на ръба на световете, българската територия се очертава като един от порталите, през които вероятно ще се осъществи реваншът на Третия свят след близо 500 години поглъщане от страна на Европа. И ако някой е очаквал, че изчезването на България ще бъде спектакуларно събитие, се лъже. Тя като цивилизационен и етнически субстрат бива подменяна неусетно, изчезвайки буквално всеки ден, бавно, мъчително, но неумолимо.

- Оттук нататък накъде?

- Според мен съществуват три опции. Първата е да продължи гниенето. Смятах, че няма да доживея изчезването на България, но вече мисля, че това ще се случи, поради компресията на историческия процес. Ще стане факт, ако продължаваме така, както я караме, някъде вероятно до 20 – 25 години. Няма друго общество в Източна Европа, в което социалната катастрофа, сателитният и периферен модел да са съчетани с буквално физическото изчезване на държавнотворния народ. В случая българите. Много условни аналогии може да има само с някои страни от Прибалтика. Визирам основно Латвия.
Втората опция е този процес да бъде забавен. Това означава, че управляващите върхушки в страната трябва да имат сетива за случващото се. Боя се, че те нямат такива.
Третият вариант е част от тази олигархична върхушка в България да осъзнае, че дори с ресурсите, които притежава, тя е господин „никой“ оттатък Калотина. Миналата година в световен мащаб бе проведена наказателна операция, наречена „деофшоризация“. Смъртта на Березовски, кипърският случай, за който Путин не си мръдна пръста, показват ясно някои неща. Лесните пари, които бяха натрупани през 90-те години в хода на т.нар. „преход“, в момента се изземват от световния финансов капитал, защото са му необходими. И първи жертви ще бъдат нашите олигарси и псевдокапиталисти, защото те не са и капиталисти, а финансови рентиета. Така че на тях трябва да им е ясно, че ако искат да оцелеят, интересът им зависи от оцеляването на тази територия, при това не само като територия, а като някакъв вид социална субектност. Следователно може да възникне обективно съвпадение на интересите на част от олигархическата върхушка у нас с интересите на част от българското население, осъзнаващо драмата на процеса, който протича в България. Дали това ще се случи, е въпрос на бъдеще.

- Какво можем ние да направим?

- Вашият въпрос изхожда от презумпцията, че ние сме субект, пред който има опции. Ние не сме субект. Ние сме все още в полуобектно и полусубектно състояние, говоря за обществото като цяло. България е тласкана в момента да продължи да пребивава в това нищо незначещо обектно състояние на периферна буферна територия. Трябва да стане ясно на българите, че тук става въпрос за буквалното им физическо оцеляване.
Отварям една скоба, за да кажа, че слушам напоследък едни патриотарски възторжени приказки, че българите и българското общество са попадали в много по-тежки ситуации и отново са се възраждали като феникс. С малка подробност. Че българите тогава са се опирали на българското село. Такова нещо в момента няма.
Ако погледнете картата на България между София и Бургас – това е особен микс между цигански катуни и старчески домове. Следователно нямаме виталност. Гръбнакът на българите е счупен. Това атомизирано стадоподобно образувание, наречено „общество“, трябва да осъзнае собственото си битие и драмата, че сме изправени пред ръба на пропастта. И когато го направи, да тръгне бавно назад от ръба. Нищо такова не виждам в момента.
Римският клуб казва в един свой доклад преди 40 години нещо, което важи в пълна степен за България, българите и българския „експертен елит“: най-голямата драма на съвременността не е екологичната, демографската, икономическата или друга, а неосъзнаването на това, което се случва. Българите продължават да не осъзнават това, което им се случва. Те продължават да бъдат вкарвани в този тип оперети, в които пребиваваме всички ние, и ще имаме този резултат, който имаме. Ако не осъзнаем драмата на собственото си битие, заслужено ще отидем там, където ни е мястото – в небитието.

––––––––––––––––

Иво Христов е магистър по право и доктор по социология на правото (2003 г.) на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал в САЩ, Италия и Австрия. Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. В момента ръководи катедра „Приложна и институционална социология“ към Философско-историческия факултет на ПУ „П. Хилендарски“.

Общо	440,686,186
Активни	769
Страници	28,751
За един ден	1,302,066