Няма друго живо създание на планетата ни, което си асфалтира пътеките, за да му е по-гладко да се движи по тях, вари си храната, за да му е по-меко да я яде, дори си пъха в млечните жлези силикон, за да е атрактивно за противоположния пол... Човекът усъвършенства предметите, с които си служи, организира живота си, рационализира битието си непрестанно. Въпреки това Достоевски твърди, че сме ирационални същества. Нещо, с което ми се видя трудно да се съглася, когато го прочетох за първи път. Може би защото бях млад и знаех много. Почти всичко. При това все категорично го знаех. Сега, с натрупването на повече опит и информация, знам много по-малко. Все по-прав ми се вижда великият епилептик.

Ние сме безсистемно ирационални, а не систематично такива. Сигурно това прави нещата толкова интересни. Студентът Гаврило Принцип застреля ерцхерцога Фердинанд и започна Първата световна война... Сърбите сега ще вдигат на Гаврило паметник, защото го приемат за сръбски идеалист. По тогавашните и сегашните законови норми е терорист, разбира се. Българката Мара Бунева гръмна сръбски чиновник ретроград, гръмна и себе си, и я смятаме за героиня. Туряме й всяка година плоча на моста над Вардара. Македонски националисти всяка година я чупят, броят Мара за терористка... Обаятелният анархист Георги Шейтанов и Желю Грозев застреляха професора от СУ, забележителния публицист и виден сговорист Никола Милев насред София - едни обществени сили се радваха, други клеймяха терора... Малко по-късно убиха и Шейтанов - ако не се лъжа, на гара Белово.



И Шейтанов, и Милев са били умни мъже,



вярвали, че правят история. Присетих се за едного от новите университетски окупанти, който викаше иззад осинджирената порта на колегите си отвън, които бяха дошли да учат: нали сте историци, бе, ето - ние сме историята, правим историята сега.

За този юноша не знам колко е умен... Тоест знам, но не ми се ще да му се присмивам. Той си вярва, млад е, а огромната му като непосилна раница наивност не е само негов багаж; сигурно всички сме турили по няколко грама вътре. Волю или неволю.

Онзи ден видях репортаж за едного американеца в Киев. Младежът се възприемаше като апостол на визуалната пропаганда, караше велосипед, возеше с него малко походно кино. Разпъваше на площада екран и чрез въртене на педалите обръщаше механичната енергия в електрическа, за да пуска продукта си и да обучава демонстрантите на протестни тактики. Видеоматериалите му бяха от площада "Тахрир" в Египет! Трогна ме.

Сто на сто някои ще го заподозрат, че е НПО наемник, направо цереушник, дошъл да клати империи, но аз, като го видях как снажда жички на ледения площад, му повярвах, че е пълен с добротворен ентусиазъм.



Което не значи, че не е глупак



Особено ако проследим резултатите от египетската буна, чиито "уроци" разпространяваше. Буната срещу дикатора Мубарак, после - срещу неговия враг - новия диктатор Морси, битката на мюсюлманските братя с армията и рухването на туризма. А оттам - и на икономиката на голямата страна край Нил.

Всъщност от глупак, който си вярва, до герой, който ни разплаква, разстоянието е малко - по-малко от косъм. Къс косъм - като от прасешка четина. С чието стрижене руският президент Путин характеризира другия наивник (или герой) Сноудън.

Революцията е триумф на човешката ирационалност, което не значи, че е нещо еднозначно лошо - като чумната епидемия, например. Наскоро президентите ни казаха - не са ни нужни революции. (Чунким революциите някога са били президентска нужда.) Една идеология - комунистическата - пък беше сакрализирала революцията. Учехме наизуст за Йохан и Гаврош, в жертвата тази идеология виждаше икона, а в т.нар. "димитровски кътове" имитираше параклиси.

Жертвата, разбира се, не е само комунистически фетиш - идва от по-дълбоки във времето представи за чест. Създава своите герои - като 12-годишния хлапак, французина Виала. Юго пише стихотворение за такова дете - силите на реакцията го хващат заедно с по-стари бунтовници на барикадата и се канят да разстрелят всички. Момчето се примолва на офицера: пуснете ме, имам един часовник, да го дам на мама. После ще дойда да ме стреляте... Войниците се смеят - малко тарикатче, хвана го шубето, айде друм... После спират да се смеят - детето наистина идва.

Brusquement reparu, fier comme Viala,

Vint s'adosser au mur et leur dit : Me voila.*

На една голяма буна срещу световната неправда, както вярваха бунтовниците, присъствах. Бунтовниците палеха коли, чупеха витрини. Сто и петдесет хиляди души се бунеха. Полицията ги гонеше, някои биеше немилостиво. Едного дори застреля - младия Карло. Това стана в Италия през 2001 г. Мен не ме биха, но бая поревах от сълзотворния газ. После си събрах гилзи от газа L'acrimogeno - за спомен.

И за да завърша със спомен и класик, както почнах, да кажа за стареца, когото срещнах край дома на Толстой в Ясна поляна. Беше пенсиониран военен. Каза ми - стар и болен съм, жена ми ме напусна, пенсията ми е малка. Но ми стига, не мога да я изхарча. Живея почти без пари. И се чувствам щастлив, издавам разни книжки за Лев Толстой.

Даде ми една малка жълта книжка. В нея пишеше "Не съди ближния си, докато не си бил на негово място". Беше цитат от Талмуда.

Че как на чуждо място, помислих. Всеки има само свое.

----

*Така казват, че бил рекъл Че Гевара, преди да умре.

**Като Виала горд, върна се озарен

и опря гръб в стената: ей ме и мен. ("На една барикада")