Нарекох се да ида за бира, за да не слушам кавгата по телевизията. Не харесвам бира през зимата, особено когато вали сняг. По-просто бе да сипя вино или дори да сгрея малко гроздова. Реших го, без да мисля. Просто трябваше да изляза. Подобни олелии от екрана унижават зрителя, особено когато няма възможност да го спре и да хвърли дистанционното през прозореца. Човек не е пълновластен в дома си. Две персони се наддумваха и се каляха взаимно, вярвайки, че така



публиката ще залепне за калта и няма да може да се отдели.



Ако се бориш с прасе, казват запознати, и двамата ще се омацате, само че на него ще му хареса. Тук се харесваше и на двамата.

В магазинчето ме посрещна някаква фучаща и разлютена особа, напираше да ме сгази и да ме отстрани от пътя си. Бил съм й отнел някакво предимство и това я вдъхновяваше за скандал. Не бях я забелязал въобще, но се въздържах да й го кажа. Няма по-тежко оскърбление за една такава гражданка, която се докарва и върти пред огледалото с надежда да я забележат на пазара. Обясних, че вече съм минал през вратата, когато се е задала от дълбочината на магазина, но тя още от вкъщи беше яхнала метлата: било въпрос на възпитание и т.н. Не рече обаче нищо за предимството си като дама, а това при подобен сблъсък задължително се изтъква. Вероятно се опасяваше, че ще се изсмея. Дама...

Никой не се заинтересува особено. Може гражданката да беше истеричка. Може и да бе просто проклета. Въпросът в обществото отдавна е изяснен: дамите получават каквото им се полага именно защото са дами и... само когато са. Каква агресия я движеше из квартала - да изясняват други. Защо аз обаче приех това, без да се разстройвам, остана за мен загадка. Обикновено подобни стълкновения ме засягат. В зависимост от случая дълго изпитвам обида или угризение. Днес - не. Избухването на една непозната, справедливо или не, съвършено не ме засегна. Не кипнах, нито се потиснах. Почувствах се гузен, че настроението ми не се развали. Досрамя ме, че съм закоравял, че избликът й не ме докосна и дори изпитах досада. Даже злорадо си казах: не мина номерът, опитай пак...

И това аз, който



нямам покой, ако не открия обяснение,



причина, драма, катарзис. Или поне някакви налучквания, догадки. Или някакъв елементарен разбор, най-после, на случая. Например: тежко детство, първопричината на толкова бели. Или модерното напоследък липса на внимание, то пък тласка към агресия и всякакви поразии - уж, представете си, за да бъдем забелязани. Наричат го и вик за помощ. Винаги съм търсил някакво оправдание за хора, които безпричинно са ме атакували или уязвили. Понеже така са ни учили: да разбереш, значи да простиш. И дори без да съм намирал причината в себе си, всеки път има-няма съм се чувствал така, сякаш съм хвърлил бомба в някоя детска градина. Това - близо един живот досега. И изведнъж: спокойна, безразлична душа, отвратително стабилно настроение, без нерви и без утехи. Откъде?

Приятели, колеги, читатели потвърждават, че безумието на днешните страсти и раздори все по-малко ни разтърсва и разстройва. Наглостта и дебелоочието, които завладяха живота ни, вече не извикват онзи протест, с който ги посрещахме до неотдавна. Ние се опитваме да съществуваме паралелно с тази действителност, но всъщност истината е друга - ние сме вътре в нея. Или - тя е вече в нас, част от нас. Нещо повече - именно ние сме, които я осъзнаваме и изстрадваме и главно чрез нас тя придобива име и очертания. За други тя е невидима, неназована, естествена като дишането им.

Партийци, оратори, автори се замерят с дързости, намеци и обиди, които надхвърлят издръжливостта и самообладанието.



Лъжата отдавна е узаконена - поне наполовина.



Как? Когато двама души спорят и доказват две противоположни "истини", едната от тях задължително ще е лъжа. Но никой не смее да обяви, че този човек е лъжец. Това се случва всеки ден, спомнете си кога двама противници са се съгласили около една истина! Всичко това пропива цялото ни съществувание - тровят ни и не дори в малки дози. Привикваме полека, научаваме се да дишаме този въздух, оглушаваме от децибелите, с които цинизмът ни атакува. Ругатнята не шокира никого, а любезността и търпението смущават.

Но това не ни е ново. Наясно сме, ползваме го. Писал съм го вече, спомних си навреме. Разказвам го днес, защото изтръпнах, че някой нещо е направил и с мен. Подменил е нещо в направата ми, някакви кодове е разместил и заличил. Неща, които са ме засягали, измъчвали и нагорещявали, днес не ме докосват. Станал съм недосегаем, представете си! И то не само във високите помисли и цели - до дребните ми страсти, до подробностите някой ме е преправял и... заменял. И идва въпросът: годни ли сме за своите велики планове, за своята мисия, за своето човешко предназначение? След като не сме същите, които сме ги изповядвали, преследвали, правили сме жертвите си за тях? Най-вече:



до къде може да стигне това?



Напредналият диабет обикновено докарва на болните едно страдание: диабетна невропатия. Свиват се малките кръвоносни съдове и тялото бързотечно се състарява. Човек усеща тръпнене, "мравучки" в ходилата и по пръстите. То често е нетърпимо, тормоз, който не може да се пренебрегне. Но някои хора успяват, свикват. Имат си болест, за която да мислят, какво са там някакви "мравучки". Питайте лекаря си в такъв момент и той ще ви обясни: това, което ви мъчи там, е само сигнал за онова, което произтича в целия организъм. Защото само там усещате пораженията, които вече са настъпили в останалите ви органи - онези, чрез които всъщност живеете. Това тръпнене е твърде лош знак, за да бъде пренебрегвано.

Такава, неприятно медицинска аналогия е твърде натуралистична за обичайно приличния тон на "Нерви и утехи". "Мравучките" около нас, дори когато сме свикнали с тях, подсказват, че нашият живот има незабавна нужда от скенер. Защото вътре, някъде дълбоко е болестта, която може да погуби и далече по-безгрижни светове.