Държавата не може и не би трябвало да решава проблемите на медиите, но упорито им предлага услугите си. Най-новата е да им изгласува какъвто искат закон за тяхната регулация. С трогателна загриженост лидерите на двете управляващи партии БСП и ДПС Сергей Станишев и Лютви Местан в компанията на премиера Пламен Орешарски приканиха на 10 март главните редактори под предлог за "Открито управление", сами да си изберат инструмента, с който да бъдат подложени на държавен контрол. Президентът Росен Плевнелиев, който иначе показва разногласие с правителството по други въпроси, внезапно влезе в пълна хармония с тях за изработването на нов медиен закон. В обръщението си към парламента в петък той каза, че е назряло времето за такъв закон, защото забелязал, че го има в други държави.



Кому е нужен?



Разбира се, на държавния елит, който обича да говори от името на цялото общество, макар и да изразява най-често своите съвсем тесни интереси. Кого го е грижа, че медиите би трябвало да служат на по-широките обществени интереси, които включват и контрол чрез тях над властовите структури? В омагьосания кръг гонитбата е кой кого да контролира. Когато държавата кани медиите да я помолят да ги регулира, целта е само една - да се освободи от контрола на обществото. Няма по-сладка власт от безконтролната.

Забавно бе да се наблюдава кръглата маса в НДК, където официалните държавни медии се губеха



сред навалицата от неофициални държавни храненици



Не е тайна, че през последните седем години цял медиен монопол се финансира задкулисно с държавни пари. Още по-забавно бе, че официално финансираните от бюджета медии се държаха по-достойно от скришно зачислените на държавен оклад. Докато ръководителката на БНТ укори властта, че упражнява натиск за послушание чрез орязване на бюджета й, друга ръководителка на уж частен, но склонен към услужливост вестник, веднага аплодира идеята за ново медийно законодателство. Така щяло да се извърши "приравняване" на държавния контрол от радиото и телевизията към печатните и интернет изданията. Както е известно, най-ефикасният изравнител е тежкият валяк, а най-тежка е държавната машина. Узакони ли се нейната намеса в медиите, няма съмнение, че всички ще бъдат вкарани по конец в правия път.

На срещата спонтанно възникна въпрос: Защо приравняването да не стане чрез отмяна на специалното законодателство за радиото и телевизията? Държавата по принцип не би трябвало да регулира съдържанието на медиите. Нейната намеса в сферата на радиото и телевизията бе допустима само доколкото аналоговото излъчване имаше твърде тесен ефир и трябваше да се разпределят малкото налични честоти чрез някакъв извънмедиен регулатор, за да не си издерат очите конкурентите и да не навлязат в зоната на запазените за държавата честоти. Само че аналоговата ера отмина. Цифровизацията, сателитната и кабелната телевизия разшириха толкова много възможностите на ефира, че няма опасност някой да го обсеби за свои предавания, така че регулацията става излишна. Намира се място за всички кандидати, стига да разполагат с ресурс за подобен бизнес. В условията на интернет, когато всяка редакция, включително и вестникарска, може да си направи телевизия и радио на собствения сайт, лицензирането на подобна дейност се превръща в отживелица. От къде на къде държавата ще претендира за



функции, които могат да бъдат във вреда на обществото?



Журналистите не се ползват с никакви привилегии в сравнение с останалите граждани. Длъжни са да спазват законите като всички други. В този смисъл няма логика да бъдат подлагани на специално законодателство, което не би им дало допълнителни права, а би орязало свободата им на изразяване. Единственият закон за печата в Съединените щати е Първата поправка на конституцията, която гласи, че Конгресът не може да приема закони, които ограничават свободата на печата. По този начин тя изпълнява отбранителна роля в полза на обществото, което няма как да упражнява всекидневен контрол над излъчените от него власти, освен чрез осветяване на тяхната работа. А най-ефикасният му инструмент за тази цел са медиите, защото за разлика от повечето граждани журналистите не би трябвало да имат друга работа, освен да пазят основното човешко право на информация.

Така е на теория, но какво става в България, а и другаде? Масовият безплатен достъп до информация в интернет все повече



лишава журналистиката от професионален смисъл



Обществото потребява продуктите на нейния труд, за които не е склонно да плаща. Медийният бизнес става все по-нерентабилен и за да оцелее, се ориентира към допълнителни източници за финансиране. Те са отзивчиви според интереса си да присъстват в обществения живот и да му влияят. С най-големи възможности и с най-голям интерес безспорно е държавата. Във Франция, например, тя от две години официално отпуска помощи от бюджета си на частни медии, за да не изчезнат твърде бързо. В замяна обаче тя не претендира да им налага държавна регулация, а ги насърчава да се ориентират към саморегулация, която там е закъсняла твърде много в сравнение с други европейски държави. В България схемата за държавно "подпомагане" се прилага скришом от 2007 г. чрез задкулисно изграждане на медиен монопол, който според някои оценки владее над 90% от националния печат, а според лидера на ДПС Лютви Местан не контролира повече от 1% от медийния пазар. Фактически обществото пак плаща за издръжка на медиите чрез държавата, но губи възможността да контролира както тях, така и държавата. Принудени да мълчат гузно кой ги издържа, много "частни" медии откровено угодничат на властта за разлика от по-уравновесените официални държавни медии, при които прозрачността на финансирането предполага по-силен обществен натиск.

Някой да не помисли, че настоявам за одържавяване на медиите. Нищо подобно.



За да избегнем медийния тоталитаризъм на държавата,



към който сме се запътили, първата стъпка е да се освети тяхната собственост. Обществото трябва да знае кой им отпуска парите, през коя банка и при какви условия. Претенцията на медиите за прозрачност в обществото трябва да започне от самите тях. За целта няма нужда от специален медиен закон, защото е достатъчно да се приложи съществуващото законодателство. Но кой да го приложи, ако не държавата? Когато й липсва такава воля, няма никакво значение писането на нови закони. Бедата е, че властите, които изразяват волята на държавата, нямат интерес от прозрачност. Те имат нужда от скришно зависими медии, които да ги подкрепят и да не търсят обществена опора за обратен натиск. Вижте в какво медийно блато живеем! Тук-там цъфти по някоя лилия, а всичко останало е папур и жабуняк. Колко журналистически имена ви правят впечатление? Известни до неотдавна журналисти се превърнаха в попови лъжички, които търсят безопасност все по-дълбоко в тинята. В същото време който и да ни управлява - все се радва на медиен комфорт от първия до последния ден, докато е на власт. Тежко му, когато падне. Схемата бе приложена при смяната на три правителства и нищо чудно да остане в действие задълго. Всяка партия, която се е отъркала о властта, мълчи заговорнически дори когато мине в опозиция, защото носи вина за заблатяването на медийната среда.

Великодушният призив на държавата "Кажете какво да ви правим!" е встъпителната реплика към последното действие на драмата за убийството на свободното слово в България. Държавата вече е докарала медиите до Стокхолмски синдром и не бива да се учудваме, че някои от тях с радост й подават въжето да ги довърши.