Гимназиалната любов на Роман Стоилов следваше френска филология и предложи да ни купи билети за театър. Така, прясно уволнени старшини школници, със съвсем свежи още абитуриентски костюми се озовахме сред букет от възхитителни девойки в претъпкания салон на Сатирата. Нашите връстнички от гимназията бяха вече в трети курс, оправяха се в софийския живот и бяха реагирали на слуха, че представлението всеки миг може да го "свалят", та бяха намерили връзки и купили цяла пачка билети. Такава тълпа на "търси се" не съм виждал никога повече, вътре правостоящите стояха като ламперия до стените, беше вълнуващо за онези, които знаеха за какво са дошли, а и за нас - които не знаехме.

Играеха "Импровизация" от Радой Ралин и Валери Петров. За зрителя от началото на шейсетте това заглавие казва всичко, днешният би се шокирал не само от заглавието, но и от самото представление. Такава драматургия - без главен герой и без разказвателна основа вече почти не се мярка по сцените. Но тогава беше време за разчупване на рамки, за разсъбличане на табута, за нарушаване на забрани - кратко време, но опияняващо. Самият вкус на експеримент в "Импровизация", необичайната й форма излъчваха възбуда в обществото. Като се добави и огромният състав от тогавашни и по-късни звезди в постановката, става обяснимо защо желаещите да я видят и желаещите да я спрат чет нямаха. Тези вторите също подсилваха усещането на зрителя за звезден миг - забраненото възбужда, дори преди още да е забранено.

"Импровизация" бе низ от бляскави сатирични фрагменти, невъзможно е да се преразкаже, а и много от тях паметта вече е замрежила или просто разпаднала. Един опитвам да върна и макар през годините да съм го спомнял неведнъж (винаги се намираше защо), да го възстановя в подробности не смогнах. Потърсих помощ - с Вели Чаушев, участник в постановката, пробвахме да върнем лентата отново, но резултатът не беше стопроцентов. Остана, обаче, майсторската алегория на авторите, която не иска да се оттегли от живота.

Сюжетът беше... радиогимнастика. Имаше такъв "жанр" тогава в програмата на Радио София. Сутрин, преди новините и преди всичко останало медията въртеше радиогимнастика. "Отворете прозорците, заемете разкрачен стоеж... Ръцете високо над главата... Раз-два-три-четири-и-и! (2) И т.н." Диктовката беше придружена от пиано, което задаваше темпото. Накрая бягане на място: "Повдигайте високо коленете!" Така трябваше да започва денят на обикновения човек. Висоцки има песен за това, доста добра представа дава.

На сцената в Сатирата се лееше заповедният речитатив на диктора, зад прозрачен тюл едър мъжага се протягаше, хапваше и пийваше, сладострастно нагъваше сандвичи и комати, обръщаше чаши, а темпото се усилваше, тонът загрубяваше, някакви силуети встрани грохваха, олюляваха се от умора. Може и да бъркам кой беше пред тензуха и кой отзад, може и да бъркам какво толкова живописно лапаше снажният диктор (играеше Саркис Мухибян), но не и как драматично бяха разделени вождът и изпълнителите, върховете от низините - ако трябва да го кажем направо. Непосилното темпо на живота, което се възлагаше на малкия човек, се предаваше почти физически в салона, ръкопляскането почна вяло и разпокъсано и после се въззе, сякаш под усилващото се темпо на пианото. Накрая неволниците на сцената изпопадаха, аплодисментите угаснаха, какво направи на финала мъжагата с плюскането, не помня.

Предупредих, че всичко, е само приблизително. Има изтрити подробности, несъмнено има и добавени. Съзнанието извървява свой път и неизбежно редактира всеки спомен. Вероятно някои от тях съм подредил около гръбнака на скеча: ситият не вярва на гладния или нещо такова.

Имало е безброй поводи да го правя. Епичните периоди на икономии и ограничения. Безсмислените кампании на напрежение и национално усилие. Колективизации, индустриализации, електрификации. Петилетки за четири години, язовири и каскади, тецове и химкомбинати. После приватизация и разруха, после ликвидационни съвети, стагнация заради ЕС, здравна реформа, замразяване на пенсии и заплати, както и венецът на всичко - магистрали. Все вадене на жили и пришпорване на човека. Онези зад тензуха и гражданинът в ниското - безсмъртен образ, слязъл от сцената в живота. Бихме предпочели да си остане там.

В началото на руската перестройка в медиите се въртеше репликата на провинциален младеж, писал до някакъв вестник: "Ръководят ме зле, а се хранят добре." (Сякаш беше гледал "Импровизация".) Цитирахме я често, вървеше почти от уста на уста. Остана жестоко валидна, а в България има шанс и да векува. Радиогимнастиката продължава - все същият изнурителен бяг на място. Прочее, всичките тежки бягания в световния спорт днес се печелят от представители на гладни, почти дистрофично слаби народи. Не е ли това и нашият път към почетната стълбичка?