Добре беше по всяка националноважна тема от изминалото десетилетие да бяхме показали поне една четвърт от този всенароден интерес, на който се радва козлодуйският АЕЦ. Можехме със сигурност да избегнем поне половината от обема на разпада, ако се бяхме замисляли овреме за последиците от мерките, приемани по чужд мерак. То впрочем и за АЕЦ-а гражданското ни чуство години дрема, а това, което наблюдавахме завчера в парламента бе една



безнадеждно закъсняла реакция



на отдавна взетото в Брюскел и трижди потвърдено от България решение за затваряне на реакторите. Да бяхме пищяли, протистирали и доказвали навремето (както правеха словаците - преди да се подпишат договорите за затваряне). Сега е вече невъзможно да се върне назад подписаното от четири правителства поред съгласие за ликвидация. Петнадесетте от Европейския съюз вече постигнаха единодушие по въпроса и сега изборът е наистина безусловен - или спазваме договореното, или подсмърчаме вън от евросъюза по помръкналата ни слава на енергиен колос от балкански мащаб. Днес колкото и да втвърдим позицията си, повече от забавяне на екзекуцията на реакторите, друго за съжаление няма да постигнем. А



забавянето е вредно



и може да има още по-тежки последици от затварянето на централата. Приемът на десетте от Лаакен в съюза е решен въпрос. Колкото по-близо след тях се движи България, толкова по-голяма е възможността да получим практически същите условия на присъединяване. Ако преговорите завършат според плана на правителството - до края на 2003 г., условията за присъединяване ще се договарят при действащата в момента "берлинска финансова рамка". Един от нейните принципи установява таван за финансирането на всяка от страните-членки от бюджета на съюза в размер на 4% от брутния вътрешен продукт. Берлинската рамка се отнася за периода 2000-2006, почти сигурно е, че след този период финансирането ще бъде допълнително ограничено, и обратно - вноските на страните в бюджета на общността ще бъдат вдигнати. Все още имаме шанс да договорим условия като тези на страните от Лаакен, дори



атомният страх работи за нас,



Европейската комисия е притисната да реши "проблема Козлодуй" час по-скоро, дори и с цената на известни отстъпки. Тук самият "проблем" няма значение - вече е все едно дали нашата централа е сигурна или не, важното е, че огромната част от жителите на Европа, а оттам и всички правителства, са убедени, че "чернобилските" реактори в Козлодуй трабва да се затворят. Вярно е, че с тъпанарската си няма позиция ние сами допуснахме да се формира такова твърдо мнение, но не можем да върнем времето и ще е по-добре да приемем фактите и



да търсим оптимума другаде,



а не в протакане на преговорите, съпроводено с отлагане на отдавна решеното спиране на реакторите. По разчетите за възможното финансиране на България от бюджета на ЕС, в първата година след присъединяването можем да очакваме около 700 млн. евро нетна помощ, през втората - към 750 млн., а след третата година сумата се качва до милиард евро. Само от забавянето на присъдиняването губим по 45 до 50 млн. евро (ако смятаме за загуба само лихвите, които плащаме за финансиране от международния пазар за същите суми, които бихме получили от ЕС). Цялата печалба от износа на електроенергия на Козлодуй се изчислява оптимистично на 70 млн. евро годишно, а и най-мрачните прогнози показват, че дори и само с двата оставащи блока на Козлодуй, енергийният баланс за следващите години ще позволи да се изнася поне 1/3 от сегашното количество енергия. Прагматизмът изисква незабавно да се потърсят



възможните позитивни решения



за бъдещето на българската ядрена енергетика. Вместо да се чудим откъде ще дойдат милиардите за строителството на АЕЦ Белене, не е ли по-логично правителството да обяви търг за концесия или строителство срещу експлоатация? Според мен има шанс и за запазване на мощностите на АЕЦ "Козлодуй". Нима не е възможно затваряните реактори да се приватизират чрез търг, на който да поканим световните ядрени оператори да наддават за това кой ще ги затвори и поддържа след това срещу най-малко пари? Убеден съм, че бъдещият собственик на затворените реактори ще намери начин да ги модернизира и да убеди Европа някой ден, че е безопасно да пусне отново старите козлодуйски мощности. Там, където дипломацията не успява, частният интерес може да даде и по-добри резултати. Вместо да се вайкаме за миналото, по-добре ще е да мислим за бъдещето.